Марсилезата

Дъждът е спрял и сега електрическите слънца безутешно горят в дълбокия кладенец на асфалтната настилка.

Като черни загадъчни свещи, на стража край ковчега на мъртвец, растат къщите от двете страни на широкия удължен булевард. Студена, зловеща нощ настойчиво пълзи по обезлюдените тротоари, край мъртвите угаснали витрини, почуква по заключените (подпрени отвътре) врати, шпионира зад спуснатите металически щори.

Градът е мъртав – Картаген след Римляните! Мъртав? Сякаш това не е милионното сърдце на оная широка и необятна страна – населена със светлокоси високи мъже и изящни лукави жени. Градът мълчи – внезапно заклан от исполинския ханджар на нощта.

Само някакъв откъснат афиш, въпреки полицейския час, играе сега край трамвайната линия, бясно подскачайки под студения бич на стоманения октомврийски вятър, и с чудна небрежност иронизира безсилието на насилието.

Внезапно два последователни вистрели пламват в нощта. После още. И още. И още.

По улицата заплющя червена канонада и по паважа диво се понася бесния ритъм на тъмни летящи конници.

Варвари. Хуни.

Някакъв човешки писък – сякаш глас от звездите.

И после тихо.

Още по-тихо.

Само, часовника чука, върху тоалетката.

***

– Да!

Вратата се отвори и в стаята бързо влезе висок, сух мъж, като веднага заключи отвътре.

– Границки? – извика Паня и неволно скочи от кушетката. – Вие? Как посмяхте?…

Този, когото нарекоха Границки, не отговори нищо, а бавно се отпусна на стола до вратата; да бъде по-близо – сякаш очакваше да го изгонят.

Смъртна бледост гипсира лицето му – замръзнала вкаменена маска. Мускулите са вкоченени като у мъртвец. Само дишането е бързо, пресечено – като в човек, който е бягал дълго – сякаш избягвайки смъртна опасност.

Коленете му се подгъваха. Ръцете трепереха. Цялото му тяло се тресеше като на болен от тропическа малария. Устните са сини и пресъхнали. Езика несигурно се върти в тая горяща уста.

Една безкрайно далечна усмивка, напраздно се опитва да пропълзи по лицето му. Не сполучи. Уви, това не бе усмивка. По-скоро това беше вик за помощ на потъващ в море.

– По Вас ли стреляха? – вече спокойно попита Паня и безучастно го разглеждаше с погледа на търговец, който гледа на пазаря добитък за клане…

– Вие не направихте добре, като дойдохте при мене. Аз ще Ви предам, Границки. Ще Ви предам, непременно. Глупаво! Вие се криете! Вие бягате. Земята е малка Границки – ние вечно ще се срещаме. Вие се уплашихте! А!? Или не? Това ли е Владислав Границки – оберпалача на моя народ? Този, който закла брата ми, отвлече моя годеник, а от мене направи своя метреса? Границки – великият, силният човек, когото цяла Европа познава под името „Хиената в Смокинг”? Владислав, ти си без ръкавици, не си обръснат? Какво е това с тебе? От миналата нощ ти се криеш, бягаш и се плашиш, като подгонено животно. Какво? Уплаши ли се? Толкова ли е голямо престъплението ти та съвестта ти не може да го носи? Ти трепериш и гледаш на мене с погледа на осъдения на разстрелване, който гледа малката редица войници с готови вече пушки за стрелба…

На стената Границки! На стената! Там е Вашето място.

И нервно посочи към камината.

– Слушайте Паня! – почна другият. И в гласът му имаше безкраен страх и смъртна тревога. Слушайте паня! Те ще дойдат, но у вас никога не ще ме търсят. Ето, техните стъпки кънтят из долните етажи. Целият свят трепери под техния ботуш. А аз не мога никъде да отида. Улицата е блокирана. Всички врати са заключени за мене. Вие не можете да ми простите. Но ти ме разбираш, Паня. Някога ти ме обичаше…

– Обичах!? – питаше и не вярваше тя.

Дълго говори той – около него живееше роман.

А спокойно и студена като кварцова статуя, тя стоеше и не го слушаше.

Как помнеше тя тоя човек, който сега влезе в стаята ѝ в жалката роля на мъж, който моли за пощада? Мъж?

Тъмно и заплашително, като непроходима двадесетвековна гора, стоеше зад него миналото му. Червена бе тая вековна гора, сякаш бе откърмена с кръв, израстнала над безименните гробове на хилядите нещастници, чието велико престъпление бе това, че главите им продължаваха да мислят – въпреки декретите на този господин.

И в експресията на спомените си тя едва долавяше сумрачните образи върху екрана на паметта:

Помнеше го още от университетската скамейка. По-късно четеше в пресата за него като за първобитен варварин.

Години. Карминови години.

Над земята се понесе червена комета и под блясъка на огромното ѝ рубиново ветрило настанаха явни и тайни вартоломееви нощи:

Хората вече не бяха хора. Хората пиеха кръв, ядяха човешки мозък.

Стотици накълцани черепи гниеха из запустялите ниви.

А почервенял, като отсечена човешка глава продължаваше мълчаливо да се върти земния глобус, понесъл тайната на стотици векове.

Революцията бе нормалното състояние на града. Внезапно се натрупваха хора. Хора от всички страни. Хора от всички професии и без професии, без диригенти, без професори. После викаха. После стреляха. „Република”. „Република”.

Често се срещаха плакарди из улиците:

Опасно за минаване. Тука се стреля.

или

В шест часа – революция.

През една априлска вечер Паня вървеше из Четвъртия квартал.

Вистрел.

Паника.

Убиха човек.

После ги обградиха.

А после започна това, което никой не можеше да понесе. Отрова. Въже. Нож. Не помогна нищо; спасиха я за да я довършат като човек. Обесиха брата ѝ. Отвлякоха годеника ѝ.

Май. Юний. Юлий.

Дните летяха като прелетни ята. – – – – – – – „И ако сега аз те моля да ме спасиш, повярвай ми, не за мене се моля, Паня. Аз зная добре: в Паня Задморска те не ще ме потърсят никога. Ти ме презираш сега защото се моля. Така никой не ме е виждал до сега”.

В очите му падаше роса.

„Има още много, което аз бих искал да ти кажа.

Един скромен, безкръстен гроб, самотно гледа към небесата, в гробищата на Високия квартал. Под гранитната безименна плоча лежи трупа на твоя брат. Това е дело на Владислав Границки.

В психиатричната болница в Загреб, вече много отдавна, лежи друг един; човек, който пред ужаса на съвременната инквизиция загуби паметта си. Този човек не знае даже името си. – Това е твоя годеник, Панка.

А още стотици като тях натискат съвестта ми, като тъмна, студена, надгробна плоча”. – – –

***

Какво не направи тя за да ги спаси – и двамата. Тя отстъпи всичко, което имаше. Всичко. И стана приятелка на тоя корав селяк, тоя първобитен варварин, който гордо тъпчеше света с огромния си ботуш и глупаво самонадеяно декламираше:

„Ние ще построим дансинг над гробищата”…

Тя нямаше вече нищо! Какво моли сега тоя човек от нея?

– Човек? – Името ти е подлец. Страхливец, рахитична рожба на двадесет столетия, ти се свиваш и трепериш над драгоценната си анатомийка, с глава омагьосана от потайна, зла мисъл – да останеш, някак си, завинаги. Всички ще умрат. Но ти – о, ти ще пребъдеш во веки веков, като скъпоценно украшение на вековете. Подли векове.

Подлец – доволен от себе си подлец.

– „Сега иде моя ред. Спаси ме, спаси ме” – шъпнеше и чакаше и не вярваше треперящия пресъхнал глас. „Ако ме уловят, те ще ме застрелят – веднага.”

– „О! Няма вече човек върху земното кълбо, който да ми прости, да ми помогне. Всички врати безнадеждно се затварят пред мене. И няма път. И няма изход. А те идат, идат, идат, в дива разюздана тълпа. И в ръцете им свети фенера на отмъщението. Тоя фенер – той гори за моята глава”.

Той вече не молеше. Разбра. И в гласът му умря и последната мембрана на надеждата!

Жената мълчеше – египетски свинкс.

***

Като паяк пълзи голямата стрелка на часовника.

Когато почукаха – жената отвори. После – бавно посочи към ъгъла зад камината…

Бавно, след тях вратата се затваря, с оня своеобразен шум на врата, която се затваря завинаги.

Далече към площада пеят Марсилезата.

Ясен Валковски (в-к „Вестник на жената“, IX година, 7 юни 1930 г., 416 бр.)
Advertisements

Съдба

Убиха човек!

На широкия кръстопът лежи мъртвец и ненужно парадира с неподвижността си. Английско спокойствие и невъзмутимост позира от небрежността, в която стилизира дългата му фигура.

Наоколо: стена от бледи, жълти, горчиви петна – мъчителна завеса от изкривени маски с широко отворени, запалени очи. Неми, парализирани в наркозата на ужаса и отвращението:

Убиха човек!

Червена димяща лента разтяга лигавото си, лепкаво тяло, плъзва край бордюрите и застива в черна крещяща локва.

Движението е прекъснато. Трамваите са спрели. В неуморната суетливост на булевардната симфония ударя:

Пауза!

С цинична положителност времето разтяга жестоката си примка и разпъва на кръст душите на присъствующите.

Безучастно наблизо караули някакъв файтон.

Субект с очила се навежда над обекта: – тълпата замръзва в очаквание. Минута – столетие.

После – неизбежната констатация!

Мъртав – повтаря някой с хрипкав, задавен глас и стоустата мълва съска по белите пресъхнали устни: мъртав.

Една жена. Една майка. Окъсана. Без възраст от тревога. Без памет от предчувствия. Ужасът драще по сърцето ѝ.

Без пардон, без извинения. Тя блъска, тя моли с очи – внезапно удавени в сълзи. Околните лампи с крясък се пречупват в ретината на очите ѝ и прожектират пътя пред нея.

Няколко крачки! Бедната жена.

– А-а!..

Безумният ѝ вик протяга ръцете си, понася се нанякъде, удря о мрътвешки позеленялата фриза от стоящите наоколо (гузни, виновни в интимните си помисли) и болно умира в ръцете на околните улички – внезапно изпълнени от ненужни любопитни.

Едно тяло пада върху мъртвеца.

Свирки. Тежки стъпки гърмят по паважа. Полицията е на местопроизшествието.

Време!

Редът е възстановен. Наблизо непрекъснато бие трамваен звънец – пътниците сега са повече. Автомобилни сирени пробождат тълпата.

„Мир. Слово. Народ. Демократически сговор. Знаме.”

Стоцветният булевард на суетността отново понася плакардата на безгрижието. Тълпата се разтапя в свирепия крясък на витрините и делничните теми.

Нощта се ражда – тъмна и загадъчна като потаен кладенец.

Късно вече, когато Градът утихва, приютен в кадифяната прегръдка на безлунната полунощ.

Когато върху гланцовия паркет на кабаретните зали, с неуморна суетливост красиво се очертават похотливите крачка на хиляди отдаващи се жени и всред дима на цигарите се разтиля невидимата мрежа от безброй измами и горещи пожелания.

Когато полето мечтае, трептящо под загадъчния зов на вечността, гърмяща на хоризонта и далече, далече над неожънатите ниви въздъхва среднощния вятър – понесъл болката на толкова майки в черно.

Когато, върху безупречната тишина на смълчания удължен булевард, като удивителна израства самотния силует на постовия полицай; и трамваите послушно се прибират на почивка, под угасналите кумини на юзините.

Тогава

в една малка, схлупена, жалка, изкривена къщичка, из единствения нещастен прозорец – облепен с хартия – мизерната светлина на малката петролна лампа страхливо постиля окъсаното си одеало върху отегчителната загадка на черната нощ.

Страшна тишина пълзи край стените – сякаш непознати ръце се промъкват отвън. Само сухите клони на умиращата върба бавно пълзят край прозореца и почукват – сякаш чужди, ненужни, незаслужени укори:

Нощта стене! Това са предсмъртните викове на всички ония затрупани през мрака на времето, далече, далече някъде, които падат в битката на живота – без кръст, без гроб, без некролог.

Всред погребалните таинства една майка коленичила пред трупа на единствения ѝ син.

В нощта преди погребението.

Тихо проплаквание пробягва из стаята немощно и жалко се сгушва в ъгъла.

Вън е тъмно и студено.

Ясен Валковски (сборник разкази „Караул“, 1927 г.)

Има още