Нова тематика

Писателят Сюблимов десет години писа разкази на екзотични и любовни теми. Печата ги по разни дамски и прочие списания. Прочу се. Прочу се, така да се каже, дори сред домашните помощници. Само критиката забрави да го отбележи, поради което се чувствуваше онеправдан.

Но ето че дойде ред на онеправданите. Как всъщност дойде това, Сюблимов нe успя да забележи. Все пак дойде. Партизаните, значи, и прочие. Развяха се знамена и Сюблимов се отзова без да иска на демонстрация. Повика, размаха юмруци. Накрая пипна един от отечественофронтовските писатели и го притисна до стената.

– Наш ред е сега, другарю, наш! Знаеш, аз съм от тези, които не се продадоха на фашистите.

– Знам, – измърмори писателят. – Хвала ти!

– Така е! Хвала ми! Искам сега да се наредя в редиците на нашата фаланга!

– Ние май че не сме от фалангистите – въздъхна писателят. – И освен това не се движим в редици, така че вреждането ще е мъчничко. Наш ще станеш като пишеш в наш дух.

– Ще пиша! – възкликна Сюблимов. – Такива работи ще напиша, че шапките ви ще изпопадат. Всички ви ще сложа под миндера…

Сюблимов не спа цяла нощ и писа до разкървяване на пръстите. Сутринта отиде в редакцията на „Литературен фронтовак” и като събра колкото имаше от редакционната колегия, почна да им чете гениялното си произведение.

– В схлупената колиба седяха на дървени столове Маркс и Енгелс. От портрета на стената ги поглеждаше класосъзнателно другаря Ленин…

– Как може! – възмути се редакторът. – Тогава Ленин не е бил жив…

– Aх, да! Извинете, – сконфузи се Сюблимов. – Лапсус. Портрета ще го махна. И изобщо що търси портрет в схлупената колиба! Та значи Маркс казва:

– Трябва да счупим веригите на роба!

– За такъв разказ някой може да ти счупи главата! – отбележи редакторът. – Това, другарю Сюблимов, не е нова тематика. Това не е никаква тематика. Трябва да заживееш с времето и с неговите нужди. Фронтът, производството, фашистките зверства – за това трябва да пишеш. Ето, в неделя акция за почистването на столицата, а още никой не се е решил да зацапа перото си с такава малка тема. Опитай ти!

– Разбирам! – каза скръбно Сюблимов.

След два дена любовният писател отново нахлу в редакцията с въодушевено лице. В джеба на жилетката му бе скрит малък ръкопис. – Слушайте! – извика той бодро. – Тоя път май че сполучих. Идеално произведение в духа на времето! Нова тематика!

– Я да видим!

– Цялото няма да ви прочета. Само краят. Прекрасен край. Идеен.

– Чети, дявол го взел!

Сюблимов премрежи очи и почна.

– Тогава Жасминов приближи до леглото. В гърдите му цвилеше непрекъснато жребецът на половия нагон. От очите му изкачаха искри, които подпалваха и нейната cтpаст. Но Лили потуши пламъците. Тя обнажи гръб и алените устни произнесоха зефирни слова. „Мили, престъпно е да утоляваме божествената си страст, докато народът мре по барикадите. Трябва и ние да излезем на улицата и с лопати в ръце да ги почистим от фашисткия боклук. Едва тогава ще имаме право да си поднесем сдадостите на нашите млади тела”.

В редакционната стая се чу несдържано охкане. Сюблимов повдигна учуден глава.

– Другарю Сюблинов, не можахме да се разберем с вас! – каза огорчен редакторът. – Не ни разбирате!

Сюблимов сви обидено устни.

– Не аз вас, а вие мене не разбирате! – възкликна той – Дадох ви разказ сто на сто комунистически – не го удобрихте. Дадох ви втори със замъглена, както се казва, идейност, и него не удобрихте. Какво искате? Не, явно е, че не ме разбирате!

Прекъсвам тук малкия разказ, драги читатели. Съвсем очевидно е, мисля аз, кой кого не разбира. Новата тематика, дявол да го вземе, не е шега работа. Ако не ти е играла джaндарската палка по главата, мъчно ще е сега да се оправиш с коварните изисквания. Мъчно, но не невъзможно.

Павел Вежинов (в-к „Литературен фронт“, 20 декември 1944 г., 13 бр.)
Advertisements

Филип XX Хубави и жените

В малката стаичка на учреждението бяхме трима души: моята скромна личност, генерал Дибич и Филип XX Хубави. Всеки ще разбере, че в компанията на един крал и на един завоевател се чувствувах твърде принизен. Всичките ми старания да мина за Ричард Лъвското сърдце останаха напраздни. Само за известно време се бях добрал до баронска титла, заради твърде шикозната ми шапка. Обаче, за жалост шапката ми откраднаха в бар Риц, а един ден, от стая номер осемнадесет ми заграбиха и баронството. Така аз си останах обикновен простосмъртен.

Масата на генерал Дибич нямаше постоянно място. Тя се движеше бавно от парния радиатор до вентилатора, съобразно с това дали е лято или зима. Над нея неизменно като абажур висеше голия ръбест и навярно страшно дебел череп на генерала. Той нямаше коса. Тоест, би могъл да има, но я бръснеше със странно упорство. Това, обаче, не му пречеше да остави мустаците си да падат свободно като водопади от двете страни на устата. Малките му кървави очички имаха зло изражение. Но той беше добряк, въпреки, че обичаше да се заяжда. И неговата тънка чувствителност към температурите беше много чудна като се има предвид дебелата му кожа. Зиморничавият генерал през лятото едва ли не се разливаше като разтопена мас по пода.

Кралят седеше зад вратата, тет а тет, със служебния телефон. Той си въобразяваше, че има хубава дикция и писукаше с девически фалцет, който дразнеше всички началници. Но кралят упорствуваше с телефона и с манията си за хубава дикция. Не го сломи даже това, че на два пъти пропадна още при първите изпитвания на конкурса за спикери в радиото. Той имаше пилешки гърди, а корем почти нямаше. Затова пък краката му бяха дълги и елегантни. Той ги обличаше в теснички модни панталони. Изобщо кралят беше моден. Носеше карирана жилетка и обувки с високи токове. Мачкаше фасона на шапката си по всевъзможни начини. Тясното му лице беше украсено с тънки мустачки, които му придаваха стреснат изглед. С една дума, той беше един от тези млади хора, които стоят като пингвини пред сладкарниците и кината, за да чакат среброперестите женски рибки. Казваше се Филип. Работеше в стая номер двадесет. А го наричаха „хубави” заради големия му успех при жените. Но той беше единственият, който твърдеше това.

И тримата бяхме млади, и тримата бяхме регистратори и тримата имахме един общ враг – подначалника на отделението, наречен от нас „син парцал”. Синият парцал не ни обичаше, а ние го мразехме. Нашият шеф, архиварят Поталов, ни спохождаше рядко – колкото да ни докаже, че миризмата на чесън е по-силна от миризмата на ракията. Другите идваха по-рядко, ако не се смята и „морковчето”, една мила машинописка с червена коса, която навярно ме любеше. Иначе би ли ме тъпкала така ревностно със своите сладки и кейкове.

Пръв на работа идваше генералът и затваряше всички прозорци. После пристигаше Негово Кралство и ги разтваряше до един. И накрая беше вече крайно време да се яви и мойта личност, за да потуши избухналата кавга.

– Защо само ми се перчиш? – ругаеше Дибич. Не си ли виждаш мутрата? Като че ли те е хванала пипката…

– Пипката ходи по кокошките и по дураците като теб! – казваше уж спокойно кралят, но носът му войнствено почервеняваше.

– Трай пръжке, пръжке недопържена, храчка с храчка, магок! – пееше в речитатив генералът.

– Сотирчо! – зовеше ме за помощ кралят – Плюни, батенка, в устата на това говедо. Стига е мучало!

Най-после аз въдворявах тишината и всички сядахме по местата си. Но никой не бързаше да почне работа. Ако имаше моливи за острене, ние ги острехме дълго и педантично. Ако случайно хартията на прес-папието не беше скоро поумеквана – половин час отлиташе във вечността. През това време водехме дребни заядливи разговори.

– Стига си бръснал тази глава! – съветваше кралят – то мозъкът ти замръзва, а ти мислиш, че времето е студено. Пусни си косата, за да се стоплиш…

– По-добре – ти се острижи! – отвръщаше сърдито Дибич. – на теб поне няма какво да замръзва… През това време в стаята мимоходом се отбиваха разни люде, за да ни съобщят това-онова. В голямото семейство на учреждението се случваха различни нещица. Деловодителката Якимова я хванала мангафата. Просто не може да се търпи от нервност. То изворчето секнало, а тя мисли, че си загубила шапката… А Катето? Тази малка стажантка от фонда непременно ще стане щатна. Вече няколко пъти я виждали с инспектора Попов.

– Но Попов, майче ѝ е нещо роднина! – казвам аз неуверено.

– Гръм и молния! Дръж се, Сотирчо, за масата, да не изхвръкнеш през прозореца.

– Пък най-после Катето не е толкова лошо момиче… Защо да не стане щатна? – упорствувам аз.

– Аха! Хвърлила ти е вече едно оченце? Лапна ли въдицата, шаран такъв! Морковчето май ще остане на сухо.

И новата клюка тръгна да обикаля етажите и стаите. В резултат след половин час при мен пристига Морковчето, гледа ме тъжно със своите прекрасни, светли очи, гали ме с поглед, мърка жалостиво, тъпче ме със сладки и кейкове.

После постепенно разговорите спират, никой не идва да ни каже някоя клюка. На масите ни има вече цели купища писма и преписки. Ние превиваме гръб и трудолюбиво скърцаме с перата. Очите ни сякаш ще се излеят върху тефтерите от напрегнато внимание. Филип XX Хубави работи с такова изражение, сякаш подписва смъртни присъди. Генералът е късоглед и сякаш пише с мустаците си. А аз се трудя неуморно с прехапан език и посинял от мастило нос.

Към четири часа работата е свършена. Ние пак почваме своите разговори. Любимецът на жените, красивият испански крал, ни говори за своите любовни подвизи и за многобройните дами на сърдцето си.

– Снощи се запознах с едно момиче! – разказва той – Капчица!… А едни очички – копае с тях, копае…

– Дръж ме да не падна! – мърмори иронично генералът. – Е, какво? Приказвахте ли?

– Разбира се… Тя ми каза…

– Знам какво ти е казала: махай ми се от очите, ти е казала, че ми разваляш панорамата…

– Говедо! Аз я плених, разбираш ли? С думи я плених… Знам какво да говоря с жените… Най-напред ѝ казах: „Госпожице, ѝ казах, вашето лице ми е страшно познато”. После през цялото време уж се мъча да си спомня къде съм я виждал. И най-накрая – а-а-а, досетих се! – „В Лувър, г-це, има една картина на Буше „Тоалетът на Венера”… Вие, значи, приличате на нея, на самата тази Венера!”

– Подлец! – казва поразен генералът.

Кралят непрекъснато говори за жени. И той говори с едно сластно упоение, което го зашеметява и прави да губи всякакво чувство за мярка. Устата му бълват имена на жени, части от женски тела, признание, вопли, грешни думи, сладостни крясъци.

Разбира се, ние почти нищо не вярвахме от приказките му. Но той ни вадеше доказателства, които ни смущаваха. В джобовете му често се търкаляха женски кърпички и ръкавици.

– Какви ли ще са тези жабешки уста, дето ще те целуват? – недоумяваше генералът – Тези жени са психопати…

– Всички жени са психопати! – отговаряше без да се обижда кралят.

Но ето, че един ден се случи нещо чудно, нещо непостижимо. В един решителен момент кралят загуби присъствието на духа, кралят загуби битката. Нещо повече – кралят загуби щастието си. И това всичко стана за няколко секунди.

Това стана в стаята. Кралят с непостижимо достойнство свали своя тежък балтон и го окачи на закачалката. После се досети нещо и бръкна в джоба да извади кърпичката си. В този миг от джоба му падна на земята едно женско червило!

Генералът нададе тържествующ крясък и грабна като ястреб малкото флаконче. Този победен вик реши битката. Кралят се смути ужасно, почервеня и почна да срича, задавен от вълнение:

– Аз… аз…

– Значи, с това червило си боядисваш ризата, подлец такъв! А пък лъжеш – целувчици и не знам що си! Ах, гадина!

– Но аз…

– Мълчи! Всичко разбрах.

Най-после кралят се съвзе.

– Снощи имах среща с една приятелка! – заяви той прегракнало – И червилото, знаете, остана в мен… Забрави го на масата, та рекох днес да ѝ го занеса…

Уви, беше вече много късно, за да го повярваме. Той беше загубил и битката и щастието си. От този ден устата му онемяха за любовните подвизи. Нещастният крал! Много по-добре беше за него да беше изгубил крак или ръка, отколкото правото да ни разказва мнимите си любовни приключения. За него смисълът на живота беше в любовните изживявания. Но той ги нямаше в действителност. Кралят изживяваше всичко в лъжите си, в които почти вярваше. И ето че той остана без живот… Да, да… Нима е живот да нямаш нито една от тези многобройни хубави жени, да ги нямаш в лъжите си?

Така Филип XX Хубави загуби титлата си под ударите на жестокия генерал.

Павел Вежинов (в-к „Литературни новини“ Варна, I година, 1 февруари 1942 г., 2 бр.)

Има още