Самодива, поема в проза от Константин Николов [Петканов]

001 A Има още

Advertisements

Бърза телеграма

Настъпи сезона на паламудите. Една вечер из Черно море тръгнаха аламаните, и тъй като тазгодишните паламуди бяха ослепели от тлъстина, оплетоха се в мрежите. На сутринта брегът на градчето Х… почерня от риба и хора. Рибарите викаха, караха се и броеха паламудите. Любопитните и ненахранени граждани, гражданки и гражданчета не сваляха очи от кошовете и бързаха да си набавят прясна риба. А търговците тичаха от единия край на другия, даваха ниска цена, наддаваха и се сърдеха на неотстъпчивите рибари.

Най-неспокоен бе търговецът Рибков. Тичаше непрекъснато, месестите му крака затъваха в пясъка и пот течеше от челото му – страхуваше се да не остане без риба. Избра кошовете с най-едрите паламуди и поиска да ги купи.

– Давам десет лева за чифта.

– Да не мислиш, че това са чирози? – забеляза му един от търговците.

– Аз пък давам 50 стотинки повече.

Скараха се и събраха всички около себе си. Рибков се засегна и даде изведнъж 15 лева за чифта. Рибарят стисна здраво ръката му и забеляза:

– Но парите веднага. Иначе продавам паламудите на друг.

– Още сега ще ти броя сумата.

Рибков затърси пари из всичките си джобове. Едва намери половината и ги подаде на рибаря.

– Ето ти половината, останалите ще ти пратя от Бургаз.

– Не може. Или всичките, или продавам рибата!

– Вземи сега тези и почакай до обяд. Още сега ще телеграфирам да ми изпратят пари.

Рибков остави свой човек до пълните кошове и забърза към телеграфопощенската станция. Докато пристигне на няколко пъти спира да поеме дъх от умора. Най-после изкачи стръмните и нечисти стълби на станцията и почука на малкото прозорче на апаратната. Не му отвориха веднага. Изкашля се и по-силно почука. Вътре в стаята изкърца стол, падна твърд предмет от високо, мярна се сянка върху прозорчето. Бавно се дигна стъклото и се показа навъсеното лице на телеграфиста. Рибков избърса потта от челото си и се усмихна любезно.

– Господин Калпазанов, моля – една бланка.

– Сляп ли сте, та не виждате бланките, окачени на стената?

И, траас, прозорчето се затвори. Рибков взе бланка, написа текста и пак почука. Отвориха му след дълга минута.

– Моля, бърза телеграма?

Калпазанов посегна без желание, взе бланката, преброи думите и недоволен изгледа Рибкова.

– Дайте тридесет и пет лева.

– Ей, сега, моля!

Рибков му подаде хилядолевовата банкнота, останала за негови лични разходи. Телеграфистът погледна недоволно банкнотата и избухна:

– Какво е това? Аз не съм банка!

И пак трасна прозорчето. Рибков слезе до близкия магазин да развали хилядарката и едва намери две по петстотин лева. Изкачи стълбите като охранен котарак и плахо почука на стъклото. Калпазанов едва подигна прозорчето.

– Моля ви се, развалете ми петстотин лева и повече не ме разигравайте!

– Не може! Длъжен си да носиш дребни пари. Аз съм държавен чиновник, не съм сарафин, разбра ли?

Рибков не се отчая, пак слезе и след дълго дирене намери дребни по сто лева. Запъхтен и изпотен застана до прозорчето и почука:

– Из цялото градче дирих и едва намерих. Ето ви сто лева.

– Нищо не сте намерили!… Абе, господинчо, не разбра ли, че аз не съм нито банка, нито манка!

– Господин Калпазанов, услужете ми, аз…

Прозорчето шумно се спусна и едва не смаза пръстите на Рибкова. За трети път слезе да търси дребни пари. Чак на горния край на градчето намери човек, който да му развали сто лева. Този път той изкачи стълбите на станцията съвсем бавно. Блъсна силно прозорчето и след като Калпазанов отвори, с уморено движение му подаде точната сума за телеграмата. Телеграфистът лениво прибра парите, преброи ги, прочете още веднъж текста и дигна вежди.

– Защо я давате бърза?

– Трябват ми пари.

– Ами, че вие нали имате пари? Хилядата лева не бяха ли ваши?

– Да, мои са.

– Е, тогава, защо пращате телеграма за пари?

– Закупих риба, трябва да я изплатя. Моля ви се по-бърже пратете телеграмата.

Калпазанов остави бланката на масата и изгледа Рибкова под вежди.

– Вие пък да не искате, да си счупя пръстите от бързина?

– Аз само искам бърза телеграма да пратя, нищо друго не желая от вас.

– Какво може да желаете от мене? Да не би да сте си помислили, че може да ме разигравате, както си искате? Вие търговците сте такива досадни мухи, че да имам власт, всички с флайтокс ще ви залея!

– Моля, моля не обиждайте! По-скоро ми дайте разписка, че паламудът ще се вмирише.

– Кой? Кой ще се вмирише? Я го повторете още веднъж? – изправи се настръхнал Калпазанов.

– Ако вие сте глухи, аз нямам време за губене. Моля, дайте ми разписката!

– Значи аз, държавният служител, съм вмирисан паламуд?

– Но, господин Калпазанов, аз…

– Мълчи, червясала рибо! Ще ме запомниш ти мене и до края на живота си няма да ме забравиш!

– Но телеграмата ми е бърза.

– Никаква телеграма!

Калпазанов ядосано удари прозорчето и го счупи. Нахвърли се върху Рибкова и го прогони на улицата. Извика стражар, събра тълпа около себе и пред всички нападна недоумяващия търговец:

– Нарече ме вмирисан паламуд и счупи прозорчето.

– Но, господин Калпазанов, вие грешите…

– Чувате ли го? Извинява се, че сгрешил. Вие всички сте свидетели, че този рибообразен господин признава, какво той ме е обидил, когато съм бил на служба. Аз съм служебно лице и няма да позволя да се гаврят с мене!

– Аз не съм се гаврил с вас, господине…

– Защо тогава счупихте прозореца? Как смеете да чупите държавна вещ. Аз лично отговарям за всички повреди и нямам излишни пари да плащам вашите глупости!… Стражар, съставете му акт, задето е буйствувал в държавно учреждение.

– Но аз само исках да ви подам бърза телеграма.

– Ще ти дам аз на тебе една бърза телеграма, че да си я носиш на ухото като обица!…

Калпазанов изгледа мрачно Рибкова и с бавни крачки се върна в стаята. Седна на масата, отвори чекмеджето, извади няколко семки и заяде.

Люспите се зарониха върху бързата телеграма.

Константин Петканов (издадено във в-к „Щука“, I година, 8 юли 1942 г., 30 брой)

Има още