Филип XX Хубави и жените

В малката стаичка на учреждението бяхме трима души: моята скромна личност, генерал Дибич и Филип XX Хубави. Всеки ще разбере, че в компанията на един крал и на един завоевател се чувствувах твърде принизен. Всичките ми старания да мина за Ричард Лъвското сърдце останаха напраздни. Само за известно време се бях добрал до баронска титла, заради твърде шикозната ми шапка. Обаче, за жалост шапката ми откраднаха в бар Риц, а един ден, от стая номер осемнадесет ми заграбиха и баронството. Така аз си останах обикновен простосмъртен.

Масата на генерал Дибич нямаше постоянно място. Тя се движеше бавно от парния радиатор до вентилатора, съобразно с това дали е лято или зима. Над нея неизменно като абажур висеше голия ръбест и навярно страшно дебел череп на генерала. Той нямаше коса. Тоест, би могъл да има, но я бръснеше със странно упорство. Това, обаче, не му пречеше да остави мустаците си да падат свободно като водопади от двете страни на устата. Малките му кървави очички имаха зло изражение. Но той беше добряк, въпреки, че обичаше да се заяжда. И неговата тънка чувствителност към температурите беше много чудна като се има предвид дебелата му кожа. Зиморничавият генерал през лятото едва ли не се разливаше като разтопена мас по пода.

Кралят седеше зад вратата, тет а тет, със служебния телефон. Той си въобразяваше, че има хубава дикция и писукаше с девически фалцет, който дразнеше всички началници. Но кралят упорствуваше с телефона и с манията си за хубава дикция. Не го сломи даже това, че на два пъти пропадна още при първите изпитвания на конкурса за спикери в радиото. Той имаше пилешки гърди, а корем почти нямаше. Затова пък краката му бяха дълги и елегантни. Той ги обличаше в теснички модни панталони. Изобщо кралят беше моден. Носеше карирана жилетка и обувки с високи токове. Мачкаше фасона на шапката си по всевъзможни начини. Тясното му лице беше украсено с тънки мустачки, които му придаваха стреснат изглед. С една дума, той беше един от тези млади хора, които стоят като пингвини пред сладкарниците и кината, за да чакат среброперестите женски рибки. Казваше се Филип. Работеше в стая номер двадесет. А го наричаха „хубави” заради големия му успех при жените. Но той беше единственият, който твърдеше това.

И тримата бяхме млади, и тримата бяхме регистратори и тримата имахме един общ враг – подначалника на отделението, наречен от нас „син парцал”. Синият парцал не ни обичаше, а ние го мразехме. Нашият шеф, архиварят Поталов, ни спохождаше рядко – колкото да ни докаже, че миризмата на чесън е по-силна от миризмата на ракията. Другите идваха по-рядко, ако не се смята и „морковчето”, една мила машинописка с червена коса, която навярно ме любеше. Иначе би ли ме тъпкала така ревностно със своите сладки и кейкове.

Пръв на работа идваше генералът и затваряше всички прозорци. После пристигаше Негово Кралство и ги разтваряше до един. И накрая беше вече крайно време да се яви и мойта личност, за да потуши избухналата кавга.

– Защо само ми се перчиш? – ругаеше Дибич. Не си ли виждаш мутрата? Като че ли те е хванала пипката…

– Пипката ходи по кокошките и по дураците като теб! – казваше уж спокойно кралят, но носът му войнствено почервеняваше.

– Трай пръжке, пръжке недопържена, храчка с храчка, магок! – пееше в речитатив генералът.

– Сотирчо! – зовеше ме за помощ кралят – Плюни, батенка, в устата на това говедо. Стига е мучало!

Най-после аз въдворявах тишината и всички сядахме по местата си. Но никой не бързаше да почне работа. Ако имаше моливи за острене, ние ги острехме дълго и педантично. Ако случайно хартията на прес-папието не беше скоро поумеквана – половин час отлиташе във вечността. През това време водехме дребни заядливи разговори.

– Стига си бръснал тази глава! – съветваше кралят – то мозъкът ти замръзва, а ти мислиш, че времето е студено. Пусни си косата, за да се стоплиш…

– По-добре – ти се острижи! – отвръщаше сърдито Дибич. – на теб поне няма какво да замръзва… През това време в стаята мимоходом се отбиваха разни люде, за да ни съобщят това-онова. В голямото семейство на учреждението се случваха различни нещица. Деловодителката Якимова я хванала мангафата. Просто не може да се търпи от нервност. То изворчето секнало, а тя мисли, че си загубила шапката… А Катето? Тази малка стажантка от фонда непременно ще стане щатна. Вече няколко пъти я виждали с инспектора Попов.

– Но Попов, майче ѝ е нещо роднина! – казвам аз неуверено.

– Гръм и молния! Дръж се, Сотирчо, за масата, да не изхвръкнеш през прозореца.

– Пък най-после Катето не е толкова лошо момиче… Защо да не стане щатна? – упорствувам аз.

– Аха! Хвърлила ти е вече едно оченце? Лапна ли въдицата, шаран такъв! Морковчето май ще остане на сухо.

И новата клюка тръгна да обикаля етажите и стаите. В резултат след половин час при мен пристига Морковчето, гледа ме тъжно със своите прекрасни, светли очи, гали ме с поглед, мърка жалостиво, тъпче ме със сладки и кейкове.

После постепенно разговорите спират, никой не идва да ни каже някоя клюка. На масите ни има вече цели купища писма и преписки. Ние превиваме гръб и трудолюбиво скърцаме с перата. Очите ни сякаш ще се излеят върху тефтерите от напрегнато внимание. Филип XX Хубави работи с такова изражение, сякаш подписва смъртни присъди. Генералът е късоглед и сякаш пише с мустаците си. А аз се трудя неуморно с прехапан език и посинял от мастило нос.

Към четири часа работата е свършена. Ние пак почваме своите разговори. Любимецът на жените, красивият испански крал, ни говори за своите любовни подвизи и за многобройните дами на сърдцето си.

– Снощи се запознах с едно момиче! – разказва той – Капчица!… А едни очички – копае с тях, копае…

– Дръж ме да не падна! – мърмори иронично генералът. – Е, какво? Приказвахте ли?

– Разбира се… Тя ми каза…

– Знам какво ти е казала: махай ми се от очите, ти е казала, че ми разваляш панорамата…

– Говедо! Аз я плених, разбираш ли? С думи я плених… Знам какво да говоря с жените… Най-напред ѝ казах: „Госпожице, ѝ казах, вашето лице ми е страшно познато”. После през цялото време уж се мъча да си спомня къде съм я виждал. И най-накрая – а-а-а, досетих се! – „В Лувър, г-це, има една картина на Буше „Тоалетът на Венера”… Вие, значи, приличате на нея, на самата тази Венера!”

– Подлец! – казва поразен генералът.

Кралят непрекъснато говори за жени. И той говори с едно сластно упоение, което го зашеметява и прави да губи всякакво чувство за мярка. Устата му бълват имена на жени, части от женски тела, признание, вопли, грешни думи, сладостни крясъци.

Разбира се, ние почти нищо не вярвахме от приказките му. Но той ни вадеше доказателства, които ни смущаваха. В джобовете му често се търкаляха женски кърпички и ръкавици.

– Какви ли ще са тези жабешки уста, дето ще те целуват? – недоумяваше генералът – Тези жени са психопати…

– Всички жени са психопати! – отговаряше без да се обижда кралят.

Но ето, че един ден се случи нещо чудно, нещо непостижимо. В един решителен момент кралят загуби присъствието на духа, кралят загуби битката. Нещо повече – кралят загуби щастието си. И това всичко стана за няколко секунди.

Това стана в стаята. Кралят с непостижимо достойнство свали своя тежък балтон и го окачи на закачалката. После се досети нещо и бръкна в джоба да извади кърпичката си. В този миг от джоба му падна на земята едно женско червило!

Генералът нададе тържествующ крясък и грабна като ястреб малкото флаконче. Този победен вик реши битката. Кралят се смути ужасно, почервеня и почна да срича, задавен от вълнение:

– Аз… аз…

– Значи, с това червило си боядисваш ризата, подлец такъв! А пък лъжеш – целувчици и не знам що си! Ах, гадина!

– Но аз…

– Мълчи! Всичко разбрах.

Най-после кралят се съвзе.

– Снощи имах среща с една приятелка! – заяви той прегракнало – И червилото, знаете, остана в мен… Забрави го на масата, та рекох днес да ѝ го занеса…

Уви, беше вече много късно, за да го повярваме. Той беше загубил и битката и щастието си. От този ден устата му онемяха за любовните подвизи. Нещастният крал! Много по-добре беше за него да беше изгубил крак или ръка, отколкото правото да ни разказва мнимите си любовни приключения. За него смисълът на живота беше в любовните изживявания. Но той ги нямаше в действителност. Кралят изживяваше всичко в лъжите си, в които почти вярваше. И ето че той остана без живот… Да, да… Нима е живот да нямаш нито една от тези многобройни хубави жени, да ги нямаш в лъжите си?

Така Филип XX Хубави загуби титлата си под ударите на жестокия генерал.

Павел Вежинов (в-к „Литературни новини“ Варна, I година, 1 февруари 1942 г., 2 бр.)

Има още

Advertisements

Южни поеми

I.

Жътва

 Прежуря южно слънце от синьо пребледняващо небо. Прежуря южно слънце – и тръпне разпукана от зноя земя.

А там – пред тъмновиолетовия фон на затаени Родопи стои замислена горица маслини сребролисти.

Всред запустени сгради и селища безлюдни – замаено надничат тъмни кипариси, източили снаги всред нарове цъвтящи, ниспаднали лози, посърнали бадеми.

Прежуря южно слънце.

Услушват се ронливи брегове над морно простряло се море. Услушват се ронливи брегове в невнятни ропот на слетите въздишки.

Молитвено смълчани, сякаш, стоят в редици стройни тополи островръхи; не шепнат, не шумят вековните чинари. Само самки – гургулици тъжно се обаждат всред окапващите смокви… и в синорите буйни обаждат се щурчета и отчаено пропискват жетварчета в тревата.

Тръпнат напуснати полета, покрити с мак попарен – опръскани в кърви.

А там – по пътища зарасли жетвари ли се влачат – жетвари закъснели, за черна, тъжна жътва на нашите несрети…

Родино неутешна!

Там майки овдовели, приведени, печални, беззвън кервани глухи и плачещи деца…

Сираците на Кукуш, на Дойран, Костур, Воден. На скръбна Добруджа децата… Пристъпат в умора а спомени ги носят далеч, далеч, далече.

Прежуря южно слънце, замислено стоят маслини сребролисти, услушват се ронливи брегове, – а майки заморени повеждат бледи рожби – отвеждат ги на север.

Отвеждат ги на север.

И чувства се надвесен страшен сърп над тоз печален край, где кръстци се редяха всред песни, смях и глуми…

Селата запустяха.

 ***

 Вечерният лазур се влива в оранж и изгаря в отсвета на разтопено злато. Звезди – изкрящи диаманти – надничат от тъмнеющия мат.

Заглъхнаха полята.

И няма звук. И няма звън от прибиращи се стада.

Нощта настила тъмни сенки.

От родопски боази струи прохлад и свежи посърнала долина. Навеждат китни грани вековните маслини и шъпнат в тъмнината чинари исполински. И съскат като хиляди змии с върхове си стройни кипариси. А край напуснатите стрехи и дворища в глуш прехвъркат на ята злокобни кукумявки, с фосфорни очи, – прехвъркат и пропискват болно, тъжно, злобно…

Заминаха далеч – далеч керваните несретни.

Над потъващите в мрака планини е застанал печален лунен сърп. Печален сърп. Знамение на жътва най-печална.

 II.

Момин вир

 Далеч в дебрите родопски, над селце бедно – скрито всред гори непроходими – тихо дипли Момин вир води под мъхнати чукари.

А в селото поверие се пази, че през тихи звездни нощи на скалата при вира дохожда момин призрак, надвесва се над водите – и тозчас от там се надават две бледозелено осветени ръце на удавниково тяло, обрасло във водорасли, със сцъклени полуотворени очи.

 ***

 Години много минали от тогава.

Една била в селото мома Звезда, – с кършна снага – снага на самодива, бяла – румена, с руса златокоса, с очи – горски теменуги. Една била по хубост мома Звезда.

Овчар левент, дивен песнопоец – нямал равен всред момците – все за Звезда блян бленувал. Дене с вакло стадо край букаци – с медна свирка свири до забрава.

Падне вечер. От далече се обаждат по стърнища клопотари; стадо бавно се прибира през баира в кошари. В селото ще огаснат буйни клади: там – край вира – ще дочака свойта мила левент млади.

Иде Звезда. Като сърна стъпа леко по пътека вита. Нея свидно либе чака. Иде Звезда – Звезда сякаш се отронва над гората. Среща я овчар в прегръдки. Спират, сядат на скалата, надвесили се над вира. Тръпне младост. Тръпне сърце – тръпне сърце и замира…

Тихо шушне им шумака, леко шепнат им струици. А ветрецът си играе със златни къдри.

 ***

 Зла мълва се в село носи: залюбил е мома Звезда бег делия – млад спахия – залюбил е и отвлякъл в конаци…

Млъква свирка край букаци – млъква свирка – тъмен потъмня овчара.

Късна доба. Горе палнати блещукат звездиците. И високо е застанал месец бледен. А край вира още чака овчар беден свойта мила…

Шепнат тъжно тъжни грани, вирът дипли струи златни. Няма Звезда, няма радост…

Ей зора се съзорява.

___

Втора нощ. Пак е пусто. Пак е пусто опустяло. Звездите се къпят във вира – в туй размирно огледало. Шепнат тъжно тъжни грани. Мина тъмна нощ в мъка.

Зора сипва над балкани.

___

Трета нощ. Зла прокоба – бухал буха в букаци – Либе страда в конаци. Трета нощ е. Зла прокоба…Тайнствено шуми шубрака. Защо ли напразно чака? Няма Звезда, няма радост, няма живот, няма никаква надежда…

И нерад се овчар ничком от скалата нанавежда към размирните струици и отпуска се във водата – в миг изчезва в глъбината.

 ***

 Преминали години.

И до днеска още в тихи звездни нощи до селото се чува глас задавен на удавен. И поверие се носи, че през късна доба край Момин вир сянка тъжна броди и най-подир до скалата сяда… А тоя час от вира към нея се подават две ръце – ръце в освет гробовен – на удавниково тяло, врасло цяло във водорасли… и я гледа изпод водите със сцъклени очи – едва открити…

Тихомир Павлов (сп. „Слънце“, I година, 31 октомври 1919 г., 9-10 бр.)

Има още

Един лекар разказва

Това се случи в първите години на лекарската ми практика. Клиентела имах много голяма и вечер се прибирах в къщи преуморен и загрижен за състоянието на всеки болен, прегледан през деня – и за неговите близки.

Диагнозите ми биваха сполучливи и леченията успешни. Работите ми вървяха изобщо добре.

Щастието ми се беше усмихнало, аз му бях намигнал и ми тръгна благополучно в живота, – както казват честните хора в нашата страна.

И така, една вечер, когато бях вече готов да си лягам, на телефона се иззвъни. Това остро звънене в нощната тишина премина като електрически ток по всичките ми нерви.

Приближих телефона. Взех слушалката.

 – Ало!

 – Господин докторе, вие ли сте? – питаше един непознат глас на жена.

 – Моля, какво има? Кой е?

 – Един болен извинете, господин докторе, но моят син е много зле… моля ви се, елате веднага…

 – Къде? Коя улица? – попитах аз.

 – Улица Гладстон 27, втори етаж.

 – А! Зная. Добре. Идвам веднага.

Оставих слушалката. Седнах за един момент на леглото си. Бях отпаднал от работа през деня и умората ме люлееше бавно и леко.

Болният изглеждаше, от разговора по телефона, да е много зле, затова бързо станах, свалих си пижамата, облякох си дрехите за една минута и веднага излязох.

Почти тичащ, стигнах пред къщата. Качих се бързо по стъпалата. Никога не съм чувал стъпките си така ясно, както в онази нощ, когато се качвах по каменните стълби, – те откънтяваха така страшно, че аз се изплаших и през последните стълби затичах.

Бях пред вратата на втория етаж. Звъних. Чух стъпки зад вратата. Отвори ми една стара жена.

 – Господин докторе, бързайте!

Влязох във вестибюла. Свалих си балтона и шапката и тръгнах към една стая, на която вратата беше полуотворена и от нея излизаше светлината като пътека по пода.

Болният беше на около двадесет и пет години. Лежеше много неспокоен. Лицето му беше много зачервено, устните му засъхнали. погледа си беше втренчил в единия ъгъл на стаята. Температурата му беше 39,8°, – дишането ускорено. Разпитах старата жена. Тя ми обясни, че синът ѝ бил напълно здрав през последните дни и че изведнъж тази нощ заболял; разказа ми и други подробности около заболяването.

Болният непрестанно шепнеше нещо в полусъзнание.

След като направих прегледа, за мен диагнозата беше ясна! Направих инжекции и седнах на един стол близо до леглото да следя ходата на кризата.

След половин час съзнанието на болния се връщаше бавно, температурата спадаше. По всичко личеше добрия изход от кризата.

Написах рецепта. Обясних на майката как да дава лекарствата на болния. Успокоих я. След това поговорих малко и с болния и казах, че на другия ден пак ще ги посетя.

Върнах се в къщи. Съблякох се, легнах, мислех дълго за болния и заспах.

На другия ден, щом се събудих, спомних си за среднощната визитация на ул. Гладстон 27 и побързах да видя болния.

Неусетно стигнах до къщата. Качих се на втория етаж и звъннах. Почаках малко. Звъних отново. Никой не се явяваше. Чаках и все по-нетърпеливо и продължително натисках бялото бутонче на електрическия звънец. Но напразно. Никой не излизаше.

Започнах да чукам на вратата. От горния етаж излязоха хора. Гледаха ме очудени.

 – Моля ви се, тук тази нощ бях повикан при един болен. Прегледах го и казах, че днес пак ще дойда, сега от половин час вече звъня и никой не се обажда. Гласът ми трепереше от някакво неясно предчувствие.

Те повдигнаха рамене изненадани и слязоха от горния етаж при мене. Разгледаха ме любопитно и с недоверие.

 – Но, господине, тук от една година никой не живее. Да не сте сбъркали? Можеби в първия етаж…

 – Невъзможно! Аз тук идвах през нощта…

 – Тук никой не живее, – обади се и друг.

 – !

Хванах дръжката на вратата и натиснах. Вратата беше отворена. Всички се изненадаха. Влязохме вътре. Аз ги водех. Минахме през вестибюла, който вече познавах добре, и се опътих направо към стаята, където лежеше болният през нощта. След мен вървяха и хората от горния етаж.

В стаята нямаше никой. Всичко беше подредено. Леглото беше непокътнато от дълго време., личеше по покривката му. По всички мебели имаше прах, също както е в стая, където много отдавна не е живял никой.

Сърдцето ми биеше много ускорено и силно, подплашено от необяснимото.

Тайната на тази странна нощна визитация ме гореше в пламъците на отчаянието.

Гледах смутен всичко наоколо.

Обърнах се към масата. Там върху нея лежеше рецептата, която бях написал през нощта.

Тогава забелязах, че и върху стола, който беше близо до леглото, нямаше прах. Прахът беше изтрит от моето сядане през нощта.

***

Невероятно, можеби, ви се струва това, което разказах до тук, но и днес, когато си спомням този случай, сигурен съм, че всичко това се случи точно така.

 … А можеби и само сън съм ви разказал – един мой сън.

Александър Карпаров

Има още

Изображение

Проект за илюстрация към басня на Стоян Михайловски – Бухал и Светулка

002 small

***

Измежду полските треви
Блестеше, в нощните тъми,
Една светулка лучезарна…
(С това си качество, уви! И тя е тъй злощастна
Кат’ другите светители на нашата земица!)
Внезапно, бухалът, врагът на всички светлини,
Най-грозната, най-злостната и най-коварна птица,
Подгони светлата мушица
И най-подир я улови…
„- Какво ти сторих?…” „- Ти ми пречиш!
Умри!” „- Че как ти преча?…” „- Светиш!…”
След тъз присъда, кратичка и ясна,
Светулката огасна
И се във вечност пресели, –
Или, със по-други речи,
В търбуха
На бухля!…


Художник на илюстрацията: Кръстьо Тодоров – Кеца

Изображение

Проект за илюстрация към басня на Стоян Михайловски – Орел и охлюв

001 small

***
На върха на една липа,
Всред Стара планина,
Орелът съгледал гадинка нищожна,
Гърба та,
Рога та,
По-мръсна от зьмята,
От дявола по-грозна…!
– „Какво ли е туй нещо тука?”
Извикал Царя на въздуха;
„А, виждам, охлюв! Играло то
На естеството,
Живо тец в една чурупка,
Подвижна кратунка,
Гневът, или смехът на Божеството…
Кажи ми, малко ти творенье,
Как се покачи тъй високо? -”
– „С пълзенье! -”
Извика
Рогатата гадинка.


Художник на илюстрацията: Кръстьо Тодоров – Кеца

Какво прави князът – и какво правим ний

Пътувах еднъжки, с двамина другари, от Търново за Шумен – и от Шумен за Русе. На първата станция – подир Шумен – трябваше да меним влак. Чакаме, чакаме, – нема влак. Изминаха петнадесет минути, изминаха тридесет минути, – не иде нищо. Почнахме да роптайме. Изминаха петдесет минути – пак нищо. Хванахме да се гаврим с администрация и управия. Мина се час,  – ни влак ни върколак… Намираме най-сетне началника на станцията – и той ни расправи каква била работата. Истийт ден, по истата линия, бил пътувал княз Фердинанд с особен влак… „ – Августейшийт влак, ни каза чиновникът, е причина за закъсняваньето на обикновенния пътнически влак! –” Кратко и ясно: „Господарят” пътува, – „Негосподарите”, ако и те пътуват, трябва да застанат, до гдето измине светлото шествие; à tout Seigneur tout honneur! Чакахме час и седемнадесет минути! Владетелят, най-напокон, благоволи да мине, – та можахме и ние да продължиме пътуваньето си.

Е добре, – грях изповядан – грях простен, нали? – щом се завърнахме в София първата ни работа бе да протестираме против тези августейши несъобразности: написахме едно дълго антрефиле и го пъхнахме в хрониката на един столичен вестник.

Между други работи, ний казвахме – в споменатото антрефиле: „Петминутно закъсняванье на един влак се счита, в Европа, за твърде важно приключение; вестниците го отбелязват и го коментирват; у нас влаковете закъсняват с цели часове – по незнам какви висши съображения или царски повеления; желателно е да се реши час по-скоро тая задача: за какво са създадени българските железници, за улеснението на българския народ, или за угодността на българския дворец? –”

Па и друго едно обстоятелство напомнихме в антрефилето си, – а именно че, в Европа, владетелите, например Саксонскийт крал, не считат за унизително, за несъвместно със своя чин и своите атрибуции, да пътуват с обикновенните влакове – в особен салон. Да се возиш винаги със специален трен, – с августейши влак, българо-китайската терминология, – това показва, преди всичко, че отбягваш toute promisquité avec les foules, всяко прикосновение с тълпите…

А тълпата, в България, – да се не забравя това – е господарка на господарите!

Генадиевци, нема съмнение, ще ни укорят, че сме били способни да напишем подобно антрефиле. Накърнявате царското велелепие, ще ни кажат те.

Но публичната съвест одобри – и винаги ще одобрява – такова накърняванье…

Истината, Господа властници и управници, – ето я, – в един простонароден израз: – „Не прави, да не те хортуват! –”

Не прави, да не те хортуват, – сиреч: искаш ли да не се занимава газетарската хроника с тебе, искаш ли да те щади тълкователят на публичната мълва, – не давай повод за прения и полемики, не сгазвай праводушието и здравия смисъл, не бъди надменен и високопарен, не презирай обществото, не създавай закон срещу закона, не създавай царство в царството, не предизвиквай нито роптанието на гражданина нито незадоволството на мислителя.

Владетелят, дума Thiers, да не дава повод за нападки, – да бъде коректен и съвестен във всичките си дела и замисли, – и нека, после, да игнорира всякакви нападки.

Не в такъв дух е съставен обаче новийт закон за охранение на царствующата особа.

Крив, прав, не тряба да се критикува владетелят, – ето, в осем думи, цялото Генадиевско законоположение.

С подобни текстове не може да се запази достолепието на една корона; истинскийт конституционен властелин не изисква коленепреклонство от тълпите, не изисква и подлизурство от писателите; истинскийт конституционен владетел не изисква сляпо доверие в своето умение и в своя гений – и се подлага на критика, като всяко разумно човешко същество.

Княз Фердинанд встъпва в ролята на единовластниците.

Той скоро ще разбере че перото на писателя не може да се ломи – както се ломи саблята на осъдения войн!

Стоян Михайловски (в-к „Ден“, I година, 17 януари 1904 г., 48 бр.)

Има още