Изображение

Медальонът

„Медальонът“ е така да се каже първият ми завършен сценарий, който ми донесе награда на фестивала на театралното и филмово изкуство „Невена Коканова“. По него беше заснет филм, който в момента се прави на пост-продукция. Не е точно литературно произведение, но все пак реших да го пусна тук, за да може да се прочете от повече хора. (Пускам го на pdf, защото го нямам в друг адекватен формат)

The Medallion

Наградата от фестивала "Невена Коканова"

Наградата от фестивала „Невена Коканова“

Advertisements

Приятелство

„Здравей, казвам се Ани. Искаш ли да бъдем приятели?” Първите думи, които чувам от това плахо, срамежливо момиче през една далечна лятна вечер. На гости сме, аз и родителите ми. Не помня на кого. Няма и значение. Не познавам никого там, стоя сам и скучая. Цигарен дим и разговори се носят из гостната. Разни хора ме заговарят, но не им обръщам внимание, не искам да си говоря с никого. Някой застава до мен, очаквам поредния досадник да ме откъсне от моето единение и да ме занимава с глупости. Тишина. Вдигам глава. Едно малко момиче, в пъстра рокля, къдрави коси и големи зачервени бузи. И сини приветливи очи. Пристъпва нервно до мен и гледа плахо в земята. Чакам. Усещам, че привличаме внимание и леко се дразня. И тогава:

– Здравей, казвам се Ани. Искаш ли да бъдем приятели?

Тя ме поглежда, после пак свежда очи. Минутка неловко мълчание и тя побягва. Оглеждам се изненадан. Баща ми се мръщи недоволен. Става ми гузно и навеждам глава. След минутка всичко е както преди, цигарен дим и разговори. Но вече не ми е скучно. Мисля си за тази неочаквана среща, за това срамежливо момиче.

Няколко часа по-късно хората започват да се разотиват. Ние също си тръгваме. Най-после! Оглеждам се и я съзирам до входната врата. Приближавам се несигурно до нея и ѝ прошепвам в ухото: „Да, искам!”. Тя стреснато се обръща към мен и се изчервява. Очите ѝ се насълзяват и за миг си мисля, че ще се разплаче. Но лицето ѝ светва и тя се усмихва. Прекрасна ангелска усмивка!

Тогава аз бях на 8, тя на 6…

  Има още

Подслон

Тълпи от хора. Пръснати чанти и куфари. Тракане на релси, свирка на локомотив. Един влак пристига, друг заминава. Женски глас монотонно изрежда цифри и имена на градове. Над главата ми стар часовник цъка досадно и отмерва безкрайните секунди на моето чакане. А влакът все не идва…

Отправям поглед към плетеницата от релси в далечината. Нищо. Едва се вижда силуетът на последния заминал влак, който забързан лети към своята следваща дестинация. Започвам безцелно да обикалям по перона. Около мен хората приказват, смеят се, викат. Гласовете им се преплитат и кънтят в главата ми. Някои се сбогуват с обещания за скорошни срещи, други обсъждат новини или клюки, чуват се виковете на недоволен клиент до закусвалнята и продавачът, който се опитва да го успокои. И едно гласче, което моли. Оглеждам се и виждам до себе си малко момиченце, което ме гледа с тъжни очи и протяга ръка. Дрехите ѝ, прокъсани, загубили отдавна своя цвят, висят на слабото ѝ телце. Лицето ѝ, ръцете ѝ – почернели от мръсотия, забелязва се лека руменина по бузите и нослето от студа.

Има още

Гротеска в бяло

В следобеда на един декемврийски ден заваля обилен сняг. Беше първият сняг през тази зима, а и никой не беше споменал по прогнозите, че ще вали, затова много хора излязоха да му се порадват. Гледката беше очарователна – големи бели снежинки на парцали бавно падаха и затрупваха улиците и сградите. Като в приказка! Възхитен от тази белота излязох и аз на улицата и протегнах ръка за да усетя снега. Останах поразен, когато първата долетяла до мен снежинка измяука, протегна се и скочи от дланта ми. Възможно ли бе? „Котки!” – възкликнах аз и се огледах. Снегът всъщност представляваше малки бели котета, които бавно падаха и в момента, в който достигаха земята, се разбягваха по улиците или се скриваха под някоя кола. Има ли ми нещо, да не халюционирам? Не, хората около мен ставаха свидетели на същото чудо. Не знаех как да реагирам, така че останах навън да съзерцавам безчувствен случващото се, без да се сещам да прибера чадъра, който държах ненужно разтворен над главата си. Котки затрупваха града ни…

Има още

Архитектът

Now playing: Arms & Sleepers – The Architekt

 

Скърцане на люлка – още преди да съм стигнал до детската площадка, чувам този шум, пропит със самота и тъга. Пробужда у мен неприятни спомени, отдавна забравени и загубени в душата ми. Образи на дете, което се люлее и си тананика някаква мелодия, а около него – нищо. Площадката е тиха и безлюдна, само мелодията се прокрадва между другите люлки, пързалката, търси да разкаже, да сподели, но не намира, остава самотна, също както детето, което продължава да се люлее…

Едно примигване – и споменът е отново забравен, остава само неприятен вкус; чувство, което се опитвам да прогоня. Неуспешно. Ето и детската площадка. Както винаги, безлюдна. Няма деца, които да играят, да се люлеят, да се смеят; нито майки, които да ги наглеждат, да говорят, да клюкарят. Само вятърът монотонно се люлее на една люлка в компанията на есенни листа, които мъртви са изпопадали на земята. Каня се да я подмина и да я изоставя пак в миналото, но нещо привлича погледа ми. В края на площадката едно дете си играе с пясък, съсредоточено строи нещо. Само е, няма никой друг наблизо. Около него пръснати няколко играчки, изоставени. Приближавам се и мълчаливо го наблюдавам. Ръцете му несръчно се опитват да изградят някаква кула, но след всеки опит всичко рухва, остава само някаква безформена купчинка пясък. Но то не се отказва, започва отново да строи, докато конструкцията не рухва пак пред него.

Има още