Ханс Хайнц Еверс – За портокаловите дървета и човешкото възприятие

unspecified

Преди известно време поради някакъв невероятен късмет попаднах и закупих на смешна цена една много ценна и интересна книжка – Из дневника на едно портокалено дърво на Ханс Хайнц Еверс. Книжката беше в списъка ми на книги за издирване поради чисто изследователски интерес – втора и последна книжка от поредицата на Светослав Минков и Владимир Полянов „Галерия на Фантастите“, освен това в превод на невероятния ни писател Чавдар Мутафов. А самият писател Еверс не ми беше толкова интересен – бях чел другата му книжка, която имах – под превода на Владимир Полянов, бях се поинтересувал от биографията му заради това, че е един от големите представители на диаболизма и weird литературата, но нищо по-задълбочено. Но когато я прочетох вчера мнението ми към писателя се промени и той успя да предизвика силен интерес в мен.

Всъщност в книжката не ме заплени толкова разказът, в който откровено няма нищо кой знае колко по-различно от повечето творби от този жанр. Даже бих казал, че сюжетът е по-скоро посредствен, ако го сравняваме с творби на Едгар Алан По, Робърт Чеймбърс, Хауърд Лъвкрафт, пък и дори и на нашите представители на жанра – Владимир Полянов и Светослав Минков. Това, което ме впечатли изключително много и ме вдъхнови да напиша тази „статия“ са едни разсъждения, едни тези, които са разгърнати в книжката и които привличат интереса ми от много години вече. Ще се опитам да ги опиша тук както и да сравня творбите, които съм чел през годините и оформят една много интересна да го наречем теория. (цитатите от книгите ще ги давам на английски, за което се извинявам на хората, които не са много добри с него)

Да започнем с разказа на книжката, който дори да не е толкова интересен и завладяващ, е основа на тези разсъждения, за които споменах: главният герой е луд, който е прибран в клиника за душевноболни и е накаран от неговия психиатър да разкаже в писмен вид/дневник нещата, които са му се случили, за да стигне до лудостта си, а именно – да си мисли, че е портокалово дърво. Той разбира се далеч не мисли, че е луд, и твърди, че е омагьосан на дърво от една магьосница, с която се запознал преди време и в която се е влюбил. Фантасмагории на пръв поглед. По-нататък в разказа на лудия обаче фантастичното и вълшебното отстъпват място на много по-философско описание на реалността, и на моменти разказа преминава в много абстрактни картини – диаболизмът е донякъде заменен с окултизъм до някаква степен, макар че не бих го нарекъл точно окултизъм. Всъщност преобръщането на разказа идва именно със следните разсъждения на героя:

„Isn’t it true that thought is the ultimate, is the only thing that is real. It is boyish nonsense to think of matter as something tangibly real. That which I can see, touch and grasp with my own senses, can also appear to be something entirely different with the aid of some simple instruments.

A drop of water appears to be a small, clear and transparent ball to my poor human senses. But under a microscope like the ones children play with, I learn that it is a playground for wildly battling germs. That is a higher perspective—but not the highest. There is no doubt that in a hundred years they will smile at our most brilliant scientific instruments, just as we do now at the instruments of Asclepius.

Therefore, the most miraculous instruments are no more useful than my poor senses. Matter is always something different than what we perceive it to be. Not only can I never completely understand the essence of matter, there is no essence to understand. When I spray the drops of water against the hot stove they vaporize in an instant. When I throw a piece of sugar into my tea it dissolves. If I smash the cup which I drink from, I will have shards, but no cup any more.

But if Being can be turned into not-Being with the turn of a hand it is not worth speaking of as Being. Not- Being, death, is the only essence of all matter. Life is only a negation of this essence for an infinitely short span of time.—But the thought of these water drops, these pieces of sugar, remains unchanging. It can never be broken, evaporated or dissolved. Isn’t it much truer to speak of these thoughts as reality than it is of fleeting matter?

Now we are human, Herr Medical Councilor, just as material as everything around us. Any chemist can easily tell us the percentage of oxygen, nitrogen, hydrogen and so on which we contain. But if thought can manifest in us—what right do we have to assume that it can’t manifest in other physical matter as well?“

Оттук нататък разказът ме беше запленил изцяло. Той вече ми даваше една по-задълбочена представа за случващото се, а не се крепеше само на фантастичното и нереалното. Особено интересна ми се видя и приликата на книжката с „Дверите на Възприятието“ на Олдъс Хъксли – писана половин век по-късно и смятана за доста иновативна. Особено ме впечатли съвпадането на едно разсъждение върху езика:

picture_1619„Every individual is at once the beneficiary and the victim of the linguistic tradition into which he has been born – the beneficiary in as much as language gives access to the accumulated records of other people’s experience, the victim in so far as it confirms him in the belief that reduced awareness is the only awareness and as it bedevils his sense of reality, so that he is all too apt to take his concepts for data, his words for actual things. That which, in the language of religion, is called „this world“ is the universe of reduced awareness, expressed, and, as it were, petrified by language. The various „other worlds,“ with which human beings erratically make contact are so many elements in the totality of the awareness belonging to Mind at Large. Most people, most of the time, know only what comes through the reducing valve and is consecrated as genuinely real by the local language.

В книгата на Хъксли намерих много интересни идеи и теории, които подсъзнателно съм търсил и следвал вече години – като започнем от интереса ми към халюциногенните наркотици, основно LSD, и всичко това, което наркотика причинява като ефект; диаболизмът и така наречената weird литература с любимците ми Лъвкрафт и Робърт Чеймбърс и като цяло създадения от тях свят на Древните създания и Ктхулу. А именно – сетивните възприятия на човек, ограничени от елиминиращата функция на мозъка да пропуска само най-нужното ни за да оцелеем в нашия свят:

The suggestion is that the function of the brain and nervous system and sense organs is in the main eliminative and not productive. Each person is at each moment capable of remembering all that has ever happened to him and of perceiving everything that is happening everywhere in the universe. The function of the brain and nervous system is to protect us from being overwhelmed and confused by this mass of largely useless and irrelevant knowledge, by shutting out most of what we should otherwise perceive or remember at any moment, and leaving only that very small and special selection which is likely to be practically useful.“ According to such a theory, each one of us is potentially Mind at Large. But in so far as we are animals, our business is at all costs to survive. To make biological survival possible, Mind at Large has to be funneled through the reducing valve of the brain and nervous system. What comes out at the other end is a measly trickle of the kind of consciousness which will help us to stay alive on the surface of this Particular planet.

Спомням си преди години как вървеше легенда, че мозъкът ни функционира само на няколко процента от капацитета си – 5% май бяха, нещо такова – и че ако човек успее да отключи мозъка си да работи на 100%, възприятията му ще минат отвъд познатите ни измерения. Сега разбира се е доказано, че мозъкът функционира на почти 100% и тези митове са абсолютна глупост. Това не попречи на Люк Бесон да създаде наскоро филм, базиран именно на тази легенда – Люси. Но когато попаднах на този абзац в книгата на Хъксли се замислих, че може би не всичко в тази легенда е глупост, просто нещата са преобърнати – мозъкът просто трябва да се „ограничи“, за да не пречи на възприятията ни. И това според мен е една от идеите, които диаболистите често развиват в своите произведения – възможността да заобиколиш тези ограничения на мозъка и да увеличиш границите на своите възприятия.

treskavi-synishtaВ интерес на истината първата книга, в която прочетох тази идея, е съвременен трилър роман на мои двама любимци – Дъглас Престън и Линкълн Чайлд – Трескави сънища, с невероятния агент от ФБР Алойзиъс Пендъргаст. Сега като се замисля самият герой на поредицата не веднъж е създавал у мен чувството, че не е от това време, а е като изваден от разкази в началото на 20 век. В романа е представена именно теорията за елиминиращите функции на мозъка и за това какво може да „види“ и „усети“ човек, който се е освободел от тези ограничения. В случая унищожителят на оковите на мозъка е болест, която отключва максимално сетивните възприятия и под чието въздействие болните развиват изключителни умения в изкуството и литературата. За жалост нелечима болест, която в последен стадий унищожава каквито и да са останали разграничителни функции на мозъка и човек чува, вижда и усеща всичко около него без ограничение, което води до неговата лудост и смърт. Тази идея е доста праволинейна в случая и доста по-достъпна за възприемане, което е обяснимо заради жанра на книгата. Но в същото време използването на истинска личност, която е била жертва на тази болест, прави книгата много автентично звучаща – Джон Джеймс Одюбон. Според думите на двамата автори голяма част от информацията за Одюбон, използвана в книгата, е истина, много малко е измислено за да помогне на сюжета.

Тази тема се среща на много места, под всякаква форма, но това, което прави впечатление, е че героите на повечето разкази са хора на изкуството – художници, поети, музиканти, скулптори… Самият Хъксли ги определя като по-специални случаи в теориите за сетивните възприятия:

But what if these others belong to a different species and inhabit a radically alien universe? For example, how can the sane get to know what it actually feels like to be mad? Or, short of being born again as a visionary, a medium, or a musical genius, how can we ever visit the worlds which, to Blake [Уилям Блейк, британски поет], to Swedenborg [Емануел Сведенборг, шведски учен и писател-мистик], to Johann Sebastian Bach, were home?

the-king-in-yellowЗа Хъксли именно хората на изкуството са родени с така наречен байпас, който им помага да заобикалят ограниченията на мозъка и неговата елиминираща функция. Именно и затова героите в диаболистичната и weird литература са хора на изкуството, а не веднъж самите произведения – провокатор на по-силни възприятия от страна на хората. „Кралят в Жълто“ на Робърт Чеймбърс е един ярък пример за това – почти всички герои в разказите от книгата са художници, скулптори и поети, а ядрото на сборника е книгата „Кралят в Жълто“, която създава неописуеми реакции на хората, които започнат да я четат.  Тези мотиви се пренасят в творчеството на Хауърд Лъвкрафт, който създава пантеон от ужасяващи създания, наречени Древните (The Ancient Ones), живеещи в друго измерение и комуникиращи с хората подсъзнателно – в сънищата. Ярък пример е може би най-известният разказ на Лъвкрафт – „Зовът на Ктхулу“, в който създанието Ктхулу, затворено в града Р’лйех, се опитва да излезе на земята. То се появява като видение именно на един студент-скулптор, който създава неописуема статуетка на създанието. А когато денят, в който Ктхулху успява да се освободи от затвора си, дори и за малко, идва, хора по целия свят масово получават видения за това. ИнтWeird_Tales_February_1928ересното е, че хора, които получават тези видения, са предимно или луди, или пак хора на изкуството. Разбира се в случая на Лъвкрафт говорим вече за доста силно изразена фантастика, съществуването на демонични създания и култове, които ги почитат и подкрепят в целта те да властват на земята. Но зад тази фантастика според мен се крие същата тази теза за сетивните възприятия. Самият Лъвкрафт е живял много тежък и мъчителен живот, а това допълнително е отключило според мен неговите сетивни възприятия до такава степен че да опише толкова живо тези неземни създания и зловещи и ужасяващи истории. Интересно е, че и при него се появява книга – герой в неговите разкази – Некрономикон – смъртоносната творба на безумния арабин Абдул Алхазред, съхранила в себе си знанията от забранените епохи. Разбира се такива примери мога да дам с примери и от родната ни литература – Мрежата на Дъжда на Владимир Полянов, Serenade Melancolique на Светослав Минков и др. Примери безброй.

Да се върнем все пак към книгата на Еверс – и в нея имаме също такъв случай. В началото информацията, че главният герой е всъщност поет, е поднесена между другото, без да се даде голямо значение на това. По-късно обаче става ясно, че може би именно поезията е причината той да попадне в тази ситуация:

„I already spoke to you of my poems that I once read to the Lady, the ones the colonel called frightful nonsense. They could well be—I have no opinion over them. Further, they are only a stammering attempt to express the souls of a few flowers in human language.“

„So the realization grew in me, slowly, gradually, just like all revelations come. It was so harmonious that I did not notice a single milestone. The few particulars that I gave you, Herr Medical Councilor, came out of a thousand that I could have used. The miracle began the first time I saw this Frau,—or perhaps it began even earlier. Couldn’t my poems, for example, be a first weak expression of my thought?“

Героят също говори за езика като ограничение на съзнанието и че хората никога няма да получат „откровението“, което жадуват, докато са оковани в оковите на Logos. Това за мен е една много интересна тема за разсъждение – езикът, който сме свикнали да възприемаме като нещо естествено още преди самото ни раждане, дали наистина не е един затвор на сетивата, в който сами сме се затворили? Известна е репликата „В началото бе Словото“, но тя не отговаря точно на реалността. В началото хората не са имали език, не са имали думи да описват явленията и възприятията. И въпреки липсата на език очевидно са оцелели и са продължили напред в развитието си. Дали с падането на езика няма да освободим други начини за общуване помежду си, дали няма да отключим нови граници на възприятие? Освен това различните езици разделят хората на отделни групи, понякога дори в рамките на една държава, в рамките на един град. Човек е свикнал да общува с език и липсата на общ език често е пречка той да комуникира с другите. Но в същото време има много примери на общуване без употребата на думи: виждал съм художници от различни държави, които не знаят общ език, но които прекрасно се разбираха в подреждането на една изложба, като показваха и съчетаваха вкусовете си. Аз самият съм „общувал“ с друг музикант (свиря на пиано като хоби) чрез импровизации. Беше доста любопитна ситуация, че час и половина след като бях влязъл в стаята и бях започнал да свиря заедно с този музикант, ние си разменихме думи… които звучаха доста излишно. Безсловесна комуникация е възможна чрез много силни чувства и емоции – любов, гняв, страх – в които случаи понякога само един поглед ти казва много повече от думите. Интересен пример е и следния цитат от книгата на Еверс:

And always clearer, oh so crystal clear, became the harmony of our dreams. Once she interrupted me in the middle of a song.

She said, “—Hush!” and pressed her face tightly against my breast. I could feel how her delicate nostrils trembled against my flesh—for just a minute.

Then she lifted her head and said, “You don’t need to speak. I can smell your thoughts.”

She closed her eyes—and slowly recited my verse to the end.—

Този и многото други примери, дадени от героя, ни насочват към вероятното обяснение на лудостта му – човекът е под въздействие на завишени възприятия. Ако свържем случая му с гореспоменатата книга „Трескави сънища“, той може би наистина е болен, но не и луд. Мозъкът му не възпира вълните от звуци, възприятия, чувства, образи, емоции, усещания, които постоянно го заливат, и той живее в един по-различен свят от този на другите. Но каква е причината всъщност на това му състояние, кое предизвиква тази промяна във възприятията му? На този етап от книгата аз съм се отказал да мисля, че всичко е основано на някаква фантастична причина. Аз се опитвам да намеря причината в самия герой. Да, поезията му помага, но тя до голяма степен е метод да се опише състоянието му.

Хексли отново дава интересна идея:

Actually the fact had been staring everyone in the face for several decades; but nobody, as it
happened, had noticed it until a Young English psychiatrist, at present working in Canada, was struck by the close similarity, in chemical composition, between mescalin and adrenalin. Further research revealed that lysergic acid, an extremely potent hallucinogen derived from ergot, has a structural biochemical relationship to the others. Then came the discovery that adrenochrome, which is a product of the decomposition of adrenalin, can produce many of the symptoms observed in mescalin intoxication. But adrenochrome probably occurs spontaneously in the human body. In other words, each one of us may be capable of manufacturing a chemical, minute doses of which are known to cause Profound changes in consciousness. Certain of these changes are similar to those which occur in that most characteristic plague of the twentieth century, schizophrenia. Is the mental disorder due to a chemical disorder? And is the chemical disorder due, in its turn, to psychological distresses affecting the adrenals? It would be rash and premature to affirm it. The most we can say is that some kind of a prima facie case has been made out. Meanwhile the clue is being systematically followed, the sleuths – biochemists , psychiatrists, psychologists – are on the trail.

Това всъщност е любимият ми абзац от книгата. Тази теза отключва много възможности, много обяснения – именно силните емоции могат да променят генерално възприятитето на човек, карайки го да забелязва, да чува и да усеща неща, които не е забелязвал/чувал/усещал преди. Всъщност именно това съм използвал като теза във филмите си досега – чувството на вина, което създава силни халюцинации на остарелия доктор Карапетров в „Пациентът„; чувството на любов и копнеж, които карат човек да се припознае до такава степен, че да „заживее“ с друго момиче без да забелязва разлики във външността – както се случва в „Медальонът„… Такива ситуации съм виждал и в много други филми, като най-добър за мен си остава „Машинистът„, особено много ме впечатли и късометражния филм „The Guilt„. Човек може да заживее в тотално различен свят и да получи неописуеми халюцинации и възприятия без никаква намеса на наркотик. На човек не винаги му е нужен LSD за да попадне в кошмара на bad trip, както бих описал случая в „Машинистът“. Естествено наркотикът е редовно средство човек да изпада в тези състояния – много писатели в началото на 20 век са консумирали абсент и под неговото влияние са творили. Алкохолът също отключва части от съзнанието, които са скрити и покрити, защитени в клетката на мозъка. Много често такива халюцинации и състояния могат да бъдат породени и само от красотата на момиче, в което човек се влюбва. А споделената любов и силата на споделените чувства неведнъж вкарва двамата влюбени в един тотално различен свят от реалния. Изобщо човешките чувства и емоции сами са един силен наркотик за човешкото съзнание. Колкото по-емоционален е един човек, толкова по-силно въздействието на този наркотик.

Според мен такъв е и случая на героя на Еверс – младеж, безумно влюбен в една невероятно красива жена, която отговаря на чувствата му. Примерите за отношенията между двамата, дадени от героя на лекаря, са примери на любовно опиянение. Ключът за лудостта му обаче не е само любовта. Интересно е как на места той споменава смъртта в своите разсъждения:

But if Being can be turned into not-Being with the turn of a hand it is not worth speaking of as Being. Not- Being, death, is the only essence of all matter. Life is only a negation of this essence for an infinitely short span of time.

Интересно е да се покаже и следния диалог между двамата влюбени:

Then the last nights came. She once said to me:

“I must leave you soon.”

That did not frighten me. Every second with her was like an eternity, and my happy arms would be permitted to embrace her through even more infinite eternities. I nodded and she continued.

“You know what will happen then, Astolf?”

I nodded again and asked, “Where are you going?”

Then two tears fell down her cheeks. She straightened up and her eyes glowed like lonely night stars over the ice covered steppe.

“Over the ocean,” she said, “from where I came.—But I will write to you—and then later, when you are blooming outside, when the light breeze plays in your branches, then later, I will come again. I will come to you my love, and dream our sweetest dreams with you.”

Сега, това са лично мои интерпретации на разказа, но аз виждам в този диалог и в отчаяното състояние на героя основната причина – смъртта на любимата му. И то не неочаквана, а известна им от известно време. Това превръщане в дърво, за което говори героя, е желанието двамата да се срещнат и след смъртта, любовта им да продължи безкрайно. Затова и той е твърдо решен да довърши трансформацията си, защото само тогава той ще се срещне отново с любимата си. Тази история много напомня на филма на Дарен Арнофски „Фонтанът“ – фантастика, в която един човек търси начини да се събере отново с любимата си, която е починала и се е „преродила“ в дърво.

Дали това е била идеята на автора или не не знам, не мисля и че е от значение. Книгата предизвика много размишления върху различни теми и със сигурност създаде много интересни образи. Мисля да завърша статията с краткото стихче в края на разказа:

My love, take the blood orange,

That I picked in the quiet garden.

My love, take the blood orange!

But don’t cut it with a knife,

Or you will cut through my heart,

Which is in the middle of the blood orange!”

П.П. Добавям разказа на Ханс Хайнц Еверс – Из дневника на едно портокалено дърво – на pdf в статията, но на английски – само така го намерих из нета. Живот и здраве по-нататъка ще го кача и на български.

From the Journal of an Orange Tree

 

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

Connecting to %s