Викове, десет стихотворения от Йелсен и Адел

006

Наскоро ми попадна една много интересна книжка и реших да напиша какви впечатления остави тя в мен. Това е стихосбирката Викове, десет стихотворения от Йелсен и Адел. Издадена във Враца през 1923 г., в само 300 бройки, тази книжка е един от по-неизвестните примери на развиващия се експресионизъм в нашата литература. По всичко личи, че младите поети са били силно повлияни от литературните посоки в онова време и са събрали смелост да издадат своите първи опити. В самото оформление на книгата виждам много прилики с изданието на Гео Милев „Везни“. Илюстрацията на корицата много напомня на Сирак Скитник и не бих се изненадал и наистина да е негова. Въпреки скромния тираж, книжката е напечатана на видимо качествена хартия, твърда и леко гланцирана. А и датата, обозначаваща годината на издаване, е написана с римски цифри – нещо, което съм виждал само в книгите от издателство „Везни“.

Силно впечатление ми оставиха и изборът на псевдоними от двамата поети – Йелсен и Адел – които имат западно звучене, романтично, интересно. Тези псевдоними са ползвани, по моя информация, само и единствено за тази книжка. Зад тях стоят Иван Буюклийски (Йелсен) и Димитър Иванов (Адел) – двама не много известни поети, които, както биха се изразили някои критици, представляват част от периферията на българската литература. За тях няма много информация, явно защото не са били особен интерес за изследване:

Иван Буюклийски (1903-1943) е може да се каже по-известният от двамата. Първите му опити са още от 1919 г. (16-годишен) в сп. „Голгота“ (Враца). Сериозно негово сътрудничество може да се посочи в сп. „Хиперион“, където негови стихотворения излизат в продължение на няколко години. Друго сериозно участие за мен е и в сп. „Завети“, където негови стихотворения излизат на няколко пъти в броевете на списанието. Освен тази книжка има няколко самостоятелни стихосбирки: Лесове (1926 г.), Дом в планината (1931 г.) и Пламнала земя (1938 г.). Любопитно е включването на негови творби в антологията Български литературен авангард, изготвена от Иван Сарандев и издадена през 2001 г. Това показва, че все пак творчеството на този поет не е напълно забравено и се оценява дори и днес.

В стихосбирката Викове Иван Буюклийски е много скромен – негови са само първите две стихотворения: Синята гондола и Разлъка. Първото стихотворение е особено слабо, в него звучи опита да се наподоби авангардното звучене на поетите ни, като например Гео Милев, но този опит е много неуспешен и в края на краищата това стихотвопрение е по-скоро без логика и смисъл. Второто е по-успешно и по-интересно:

Разлъка

В нечакан ден навън почука –

бездомник с властно-зли очи –

часът на нашата разлъка

и два ни пътя там сочи.

И моето небе заплака

и твоето сърце рида.

Аз знам: и пейката проплака

скръбта на първото ти Да.

*

Аз чух цветята да ридаят

за нашите умрели дни;

Видях звездите да чертаят

смъртта на приказни страни.

*

В нечакан ден когато лъка

изрече в нечия ръка

часът на нашата разлъка, –

посред неясната тъга

и моето сърце заплака

и твоята душа рида.

Аз знам: и пейката проплака

скръбта на първото ти Да.

Тези две стихотворения не казват много за поета. Дори от стихотворенията, издадени в Хиперион, не може да се даде оценка за стила и настроенията на автора, като самите хиперионци отправят остра критика към двамата поети, въпреки тяхното сериозно сътрудничество.

Димитър Иванов (1899-1982) е за мен по-интересният от двамата, въпреки че е по-неизвестен и по-малко активен. Редактор на същата „Голгота“, в която сътрудничи и Иван Буюклийски, Димитър Иванов, който е по-известен с псевдонима Димитър Веженов, издава свои стихотворения и в Хиперион, Листопад, Вестник на жената, Маска и други. Освен Викове е издал още една, самостоятелна, стихосбирка: Завръщане (1929 г.) под псевдонима Димитър Веженов.

Повечето стихотворения в книжката Викове са на Димитър Иванов и намирам стила му, доколкото той се заформя все още, за по-смел и дързък за разлика от този на Буюклийски. Забелязва се основна тема за несподелената любов, стихотворенията са тъжни и мрачни, даже някои са леко мистични:

Не спирай се пред малките врати

на мойта непозната къща:

там черен мрак прозорците прегръща

и мойта свещ отдавна не свети.

*

Аз чаках те във цветната градина

под пламналите факли на нощта –

ала над моята любов невинна

надвисна неочаквано смъртта.

*

Ти отмини на вечерта в миража

по начертаните в разлъката следи.

И нека две замислени следи

за мойта скръб да ти разкажат.

Особено голямо впечатление ми направиха две стихотворения със сходни мотиви и атмосфера. Образът на града е много интересно представен, на моменти ми напомняха на ранната поезия на Йордан Стратиев. През 20-те години градът е бил любима тема за експресионистите и те изграждат един много мрачен, ужасен, едва ли не диаболичен образ – като примери мога да дам Чавдар Мутафов, Ясен Валковски, Гео Милев и Ламар. Естествено тези две стихотворения не могат да се мерят с горните имена, и все пак има нещо в тях, което може да ги приобщи към стойностното експресионистично творчество:

Викат ме блудни огньове,

мами ме лунен покров.

Гонят ли нощните сови

мойта столика любов?

*

Някой невидим у мене

тайнствени думи реди:

– Твойте слънца са пленени,

всички усмивки – беди.

*

Моята обич заспива

(тежък е белия път).

Блудните факли опиват,

страшните ласки зоват.

*

Чакат ме нощни безумства

галят ме скъпи сърца.

Плашат ме мрачни кощунства

с бели, невинни деца.

*

Гледа ме мойта Психея –

нейния поглед леди.

Някой невидим над нея

тайнствени думи реди…

***

Аз простирах ръцете студени

сред тълпите на скръбна страна

и зовях те във сънно моление:

целуни ме безгрешна жена.

*

А край мене горяха фенери

и жените на блудния град

се понасяха в странни феерии

на безумно пиян маскарад.

*

Аз копнеех за твоята ласка

и те чаках всред странна беда,

но понесена в черна каляска

ти отмина край мен навсегда.

*

А след тебе смутени замряха

тържествата на грешни жени

и надвисна студена утеха, –

безпощадно скръбта прозвъни.

*

Аз отпуснах ръцете изпити

и заплаках с нездържана мощ.

А над мене блестяха звездите

и бледнееше синята нощ.

Книжката на двамата поета, Йелсен и Адел, не може да се нарече особено успешна, както са дебютните книги на примерно Гео Милев, Йордан Стратиев, Йордан Стубел и пр. И все пак тази книжка впечатлява със своите стихотворения, и лично в мен събужда интерес да проследя творчеството и на двамата.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out /  Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out /  Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out /  Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out /  Промяна )

w

Connecting to %s