Ханс Хайнц Еверс – За портокаловите дървета и човешкото възприятие

unspecified

Преди известно време поради някакъв невероятен късмет попаднах и закупих на смешна цена една много ценна и интересна книжка – Из дневника на едно портокалено дърво на Ханс Хайнц Еверс. Книжката беше в списъка ми на книги за издирване поради чисто изследователски интерес – втора и последна книжка от поредицата на Светослав Минков и Владимир Полянов „Галерия на Фантастите“, освен това в превод на невероятния ни писател Чавдар Мутафов. А самият писател Еверс не ми беше толкова интересен – бях чел другата му книжка, която имах – под превода на Владимир Полянов, бях се поинтересувал от биографията му заради това, че е един от големите представители на диаболизма и weird литературата, но нищо по-задълбочено. Но когато я прочетох вчера мнението ми към писателя се промени и той успя да предизвика силен интерес в мен.

Всъщност в книжката не ме заплени толкова разказът, в който откровено няма нищо кой знае колко по-различно от повечето творби от този жанр. Даже бих казал, че сюжетът е по-скоро посредствен, ако го сравняваме с творби на Едгар Алан По, Робърт Чеймбърс, Хауърд Лъвкрафт, пък и дори и на нашите представители на жанра – Владимир Полянов и Светослав Минков. Това, което ме впечатли изключително много и ме вдъхнови да напиша тази „статия“ са едни разсъждения, едни тези, които са разгърнати в книжката и които привличат интереса ми от много години вече. Ще се опитам да ги опиша тук както и да сравня творбите, които съм чел през годините и оформят една много интересна да го наречем теория. (цитатите от книгите ще ги давам на английски, за което се извинявам на хората, които не са много добри с него) Има още

Вазов

Вазов

(по Вазова)

Неверен син на снежния Балкан,

Певец на Левски, на теглото,

От слава и от чест пиян,

Седна най-после на креслото.

 *

По суша, по море, във „Мир” бегá

Опит от злато, теманета,

С фалшива песен тоя свят лъга…

кажи сияйш ли в кабинета.

 *

Отдавна в твоя лоб, де вятър вял,

Световни черви се въвряха…

Кажи, поете, твоя идеал

Палата ли й, ил Падишаха?

*

Ти много идоли дига, ломи…

Последний викаха: „парата”!

Млъкна, а твойто име все гърми,

Наново, все наново във палата.

Гений №3 [Александър Божинов] (сп. „Смях и сълзи“, I година, 12 септември 1898 г., 19 брой)

Има още

Нова тематика

Писателят Сюблимов десет години писа разкази на екзотични и любовни теми. Печата ги по разни дамски и прочие списания. Прочу се. Прочу се, така да се каже, дори сред домашните помощници. Само критиката забрави да го отбележи, поради което се чувствуваше онеправдан.

Но ето че дойде ред на онеправданите. Как всъщност дойде това, Сюблимов нe успя да забележи. Все пак дойде. Партизаните, значи, и прочие. Развяха се знамена и Сюблимов се отзова без да иска на демонстрация. Повика, размаха юмруци. Накрая пипна един от отечественофронтовските писатели и го притисна до стената.

– Наш ред е сега, другарю, наш! Знаеш, аз съм от тези, които не се продадоха на фашистите.

– Знам, – измърмори писателят. – Хвала ти!

– Така е! Хвала ми! Искам сега да се наредя в редиците на нашата фаланга!

– Ние май че не сме от фалангистите – въздъхна писателят. – И освен това не се движим в редици, така че вреждането ще е мъчничко. Наш ще станеш като пишеш в наш дух.

– Ще пиша! – възкликна Сюблимов. – Такива работи ще напиша, че шапките ви ще изпопадат. Всички ви ще сложа под миндера…

Сюблимов не спа цяла нощ и писа до разкървяване на пръстите. Сутринта отиде в редакцията на „Литературен фронтовак” и като събра колкото имаше от редакционната колегия, почна да им чете гениялното си произведение.

– В схлупената колиба седяха на дървени столове Маркс и Енгелс. От портрета на стената ги поглеждаше класосъзнателно другаря Ленин…

– Как може! – възмути се редакторът. – Тогава Ленин не е бил жив…

– Aх, да! Извинете, – сконфузи се Сюблимов. – Лапсус. Портрета ще го махна. И изобщо що търси портрет в схлупената колиба! Та значи Маркс казва:

– Трябва да счупим веригите на роба!

– За такъв разказ някой може да ти счупи главата! – отбележи редакторът. – Това, другарю Сюблимов, не е нова тематика. Това не е никаква тематика. Трябва да заживееш с времето и с неговите нужди. Фронтът, производството, фашистките зверства – за това трябва да пишеш. Ето, в неделя акция за почистването на столицата, а още никой не се е решил да зацапа перото си с такава малка тема. Опитай ти!

– Разбирам! – каза скръбно Сюблимов.

След два дена любовният писател отново нахлу в редакцията с въодушевено лице. В джеба на жилетката му бе скрит малък ръкопис. – Слушайте! – извика той бодро. – Тоя път май че сполучих. Идеално произведение в духа на времето! Нова тематика!

– Я да видим!

– Цялото няма да ви прочета. Само краят. Прекрасен край. Идеен.

– Чети, дявол го взел!

Сюблимов премрежи очи и почна.

– Тогава Жасминов приближи до леглото. В гърдите му цвилеше непрекъснато жребецът на половия нагон. От очите му изкачаха искри, които подпалваха и нейната cтpаст. Но Лили потуши пламъците. Тя обнажи гръб и алените устни произнесоха зефирни слова. „Мили, престъпно е да утоляваме божествената си страст, докато народът мре по барикадите. Трябва и ние да излезем на улицата и с лопати в ръце да ги почистим от фашисткия боклук. Едва тогава ще имаме право да си поднесем сдадостите на нашите млади тела”.

В редакционната стая се чу несдържано охкане. Сюблимов повдигна учуден глава.

– Другарю Сюблинов, не можахме да се разберем с вас! – каза огорчен редакторът. – Не ни разбирате!

Сюблимов сви обидено устни.

– Не аз вас, а вие мене не разбирате! – възкликна той – Дадох ви разказ сто на сто комунистически – не го удобрихте. Дадох ви втори със замъглена, както се казва, идейност, и него не удобрихте. Какво искате? Не, явно е, че не ме разбирате!

Прекъсвам тук малкия разказ, драги читатели. Съвсем очевидно е, мисля аз, кой кого не разбира. Новата тематика, дявол да го вземе, не е шега работа. Ако не ти е играла джaндарската палка по главата, мъчно ще е сега да се оправиш с коварните изисквания. Мъчно, но не невъзможно.

Павел Вежинов (в-к „Литературен фронт“, 20 декември 1944 г., 13 бр.)

Марсилезата

Дъждът е спрял и сега електрическите слънца безутешно горят в дълбокия кладенец на асфалтната настилка.

Като черни загадъчни свещи, на стража край ковчега на мъртвец, растат къщите от двете страни на широкия удължен булевард. Студена, зловеща нощ настойчиво пълзи по обезлюдените тротоари, край мъртвите угаснали витрини, почуква по заключените (подпрени отвътре) врати, шпионира зад спуснатите металически щори.

Градът е мъртав – Картаген след Римляните! Мъртав? Сякаш това не е милионното сърдце на оная широка и необятна страна – населена със светлокоси високи мъже и изящни лукави жени. Градът мълчи – внезапно заклан от исполинския ханджар на нощта.

Само някакъв откъснат афиш, въпреки полицейския час, играе сега край трамвайната линия, бясно подскачайки под студения бич на стоманения октомврийски вятър, и с чудна небрежност иронизира безсилието на насилието.

Внезапно два последователни вистрели пламват в нощта. После още. И още. И още.

По улицата заплющя червена канонада и по паважа диво се понася бесния ритъм на тъмни летящи конници.

Варвари. Хуни.

Някакъв човешки писък – сякаш глас от звездите.

И после тихо.

Още по-тихо.

Само, часовника чука, върху тоалетката.

***

– Да!

Вратата се отвори и в стаята бързо влезе висок, сух мъж, като веднага заключи отвътре.

– Границки? – извика Паня и неволно скочи от кушетката. – Вие? Как посмяхте?…

Този, когото нарекоха Границки, не отговори нищо, а бавно се отпусна на стола до вратата; да бъде по-близо – сякаш очакваше да го изгонят.

Смъртна бледост гипсира лицето му – замръзнала вкаменена маска. Мускулите са вкоченени като у мъртвец. Само дишането е бързо, пресечено – като в човек, който е бягал дълго – сякаш избягвайки смъртна опасност.

Коленете му се подгъваха. Ръцете трепереха. Цялото му тяло се тресеше като на болен от тропическа малария. Устните са сини и пресъхнали. Езика несигурно се върти в тая горяща уста.

Една безкрайно далечна усмивка, напраздно се опитва да пропълзи по лицето му. Не сполучи. Уви, това не бе усмивка. По-скоро това беше вик за помощ на потъващ в море.

– По Вас ли стреляха? – вече спокойно попита Паня и безучастно го разглеждаше с погледа на търговец, който гледа на пазаря добитък за клане…

– Вие не направихте добре, като дойдохте при мене. Аз ще Ви предам, Границки. Ще Ви предам, непременно. Глупаво! Вие се криете! Вие бягате. Земята е малка Границки – ние вечно ще се срещаме. Вие се уплашихте! А!? Или не? Това ли е Владислав Границки – оберпалача на моя народ? Този, който закла брата ми, отвлече моя годеник, а от мене направи своя метреса? Границки – великият, силният човек, когото цяла Европа познава под името „Хиената в Смокинг”? Владислав, ти си без ръкавици, не си обръснат? Какво е това с тебе? От миналата нощ ти се криеш, бягаш и се плашиш, като подгонено животно. Какво? Уплаши ли се? Толкова ли е голямо престъплението ти та съвестта ти не може да го носи? Ти трепериш и гледаш на мене с погледа на осъдения на разстрелване, който гледа малката редица войници с готови вече пушки за стрелба…

На стената Границки! На стената! Там е Вашето място.

И нервно посочи към камината.

– Слушайте Паня! – почна другият. И в гласът му имаше безкраен страх и смъртна тревога. Слушайте паня! Те ще дойдат, но у вас никога не ще ме търсят. Ето, техните стъпки кънтят из долните етажи. Целият свят трепери под техния ботуш. А аз не мога никъде да отида. Улицата е блокирана. Всички врати са заключени за мене. Вие не можете да ми простите. Но ти ме разбираш, Паня. Някога ти ме обичаше…

– Обичах!? – питаше и не вярваше тя.

Дълго говори той – около него живееше роман.

А спокойно и студена като кварцова статуя, тя стоеше и не го слушаше.

Как помнеше тя тоя човек, който сега влезе в стаята ѝ в жалката роля на мъж, който моли за пощада? Мъж?

Тъмно и заплашително, като непроходима двадесетвековна гора, стоеше зад него миналото му. Червена бе тая вековна гора, сякаш бе откърмена с кръв, израстнала над безименните гробове на хилядите нещастници, чието велико престъпление бе това, че главите им продължаваха да мислят – въпреки декретите на този господин.

И в експресията на спомените си тя едва долавяше сумрачните образи върху екрана на паметта:

Помнеше го още от университетската скамейка. По-късно четеше в пресата за него като за първобитен варварин.

Години. Карминови години.

Над земята се понесе червена комета и под блясъка на огромното ѝ рубиново ветрило настанаха явни и тайни вартоломееви нощи:

Хората вече не бяха хора. Хората пиеха кръв, ядяха човешки мозък.

Стотици накълцани черепи гниеха из запустялите ниви.

А почервенял, като отсечена човешка глава продължаваше мълчаливо да се върти земния глобус, понесъл тайната на стотици векове.

Революцията бе нормалното състояние на града. Внезапно се натрупваха хора. Хора от всички страни. Хора от всички професии и без професии, без диригенти, без професори. После викаха. После стреляха. „Република”. „Република”.

Често се срещаха плакарди из улиците:

Опасно за минаване. Тука се стреля.

или

В шест часа – революция.

През една априлска вечер Паня вървеше из Четвъртия квартал.

Вистрел.

Паника.

Убиха човек.

После ги обградиха.

А после започна това, което никой не можеше да понесе. Отрова. Въже. Нож. Не помогна нищо; спасиха я за да я довършат като човек. Обесиха брата ѝ. Отвлякоха годеника ѝ.

Май. Юний. Юлий.

Дните летяха като прелетни ята. – – – – – – – „И ако сега аз те моля да ме спасиш, повярвай ми, не за мене се моля, Паня. Аз зная добре: в Паня Задморска те не ще ме потърсят никога. Ти ме презираш сега защото се моля. Така никой не ме е виждал до сега”.

В очите му падаше роса.

„Има още много, което аз бих искал да ти кажа.

Един скромен, безкръстен гроб, самотно гледа към небесата, в гробищата на Високия квартал. Под гранитната безименна плоча лежи трупа на твоя брат. Това е дело на Владислав Границки.

В психиатричната болница в Загреб, вече много отдавна, лежи друг един; човек, който пред ужаса на съвременната инквизиция загуби паметта си. Този човек не знае даже името си. – Това е твоя годеник, Панка.

А още стотици като тях натискат съвестта ми, като тъмна, студена, надгробна плоча”. – – –

***

Какво не направи тя за да ги спаси – и двамата. Тя отстъпи всичко, което имаше. Всичко. И стана приятелка на тоя корав селяк, тоя първобитен варварин, който гордо тъпчеше света с огромния си ботуш и глупаво самонадеяно декламираше:

„Ние ще построим дансинг над гробищата”…

Тя нямаше вече нищо! Какво моли сега тоя човек от нея?

– Човек? – Името ти е подлец. Страхливец, рахитична рожба на двадесет столетия, ти се свиваш и трепериш над драгоценната си анатомийка, с глава омагьосана от потайна, зла мисъл – да останеш, някак си, завинаги. Всички ще умрат. Но ти – о, ти ще пребъдеш во веки веков, като скъпоценно украшение на вековете. Подли векове.

Подлец – доволен от себе си подлец.

– „Сега иде моя ред. Спаси ме, спаси ме” – шъпнеше и чакаше и не вярваше треперящия пресъхнал глас. „Ако ме уловят, те ще ме застрелят – веднага.”

– „О! Няма вече човек върху земното кълбо, който да ми прости, да ми помогне. Всички врати безнадеждно се затварят пред мене. И няма път. И няма изход. А те идат, идат, идат, в дива разюздана тълпа. И в ръцете им свети фенера на отмъщението. Тоя фенер – той гори за моята глава”.

Той вече не молеше. Разбра. И в гласът му умря и последната мембрана на надеждата!

Жената мълчеше – египетски свинкс.

***

Като паяк пълзи голямата стрелка на часовника.

Когато почукаха – жената отвори. После – бавно посочи към ъгъла зад камината…

Бавно, след тях вратата се затваря, с оня своеобразен шум на врата, която се затваря завинаги.

Далече към площада пеят Марсилезата.

Ясен Валковски (в-к „Вестник на жената“, IX година, 7 юни 1930 г., 416 бр.)

Филип XX Хубави и жените

В малката стаичка на учреждението бяхме трима души: моята скромна личност, генерал Дибич и Филип XX Хубави. Всеки ще разбере, че в компанията на един крал и на един завоевател се чувствувах твърде принизен. Всичките ми старания да мина за Ричард Лъвското сърдце останаха напраздни. Само за известно време се бях добрал до баронска титла, заради твърде шикозната ми шапка. Обаче, за жалост шапката ми откраднаха в бар Риц, а един ден, от стая номер осемнадесет ми заграбиха и баронството. Така аз си останах обикновен простосмъртен.

Масата на генерал Дибич нямаше постоянно място. Тя се движеше бавно от парния радиатор до вентилатора, съобразно с това дали е лято или зима. Над нея неизменно като абажур висеше голия ръбест и навярно страшно дебел череп на генерала. Той нямаше коса. Тоест, би могъл да има, но я бръснеше със странно упорство. Това, обаче, не му пречеше да остави мустаците си да падат свободно като водопади от двете страни на устата. Малките му кървави очички имаха зло изражение. Но той беше добряк, въпреки, че обичаше да се заяжда. И неговата тънка чувствителност към температурите беше много чудна като се има предвид дебелата му кожа. Зиморничавият генерал през лятото едва ли не се разливаше като разтопена мас по пода.

Кралят седеше зад вратата, тет а тет, със служебния телефон. Той си въобразяваше, че има хубава дикция и писукаше с девически фалцет, който дразнеше всички началници. Но кралят упорствуваше с телефона и с манията си за хубава дикция. Не го сломи даже това, че на два пъти пропадна още при първите изпитвания на конкурса за спикери в радиото. Той имаше пилешки гърди, а корем почти нямаше. Затова пък краката му бяха дълги и елегантни. Той ги обличаше в теснички модни панталони. Изобщо кралят беше моден. Носеше карирана жилетка и обувки с високи токове. Мачкаше фасона на шапката си по всевъзможни начини. Тясното му лице беше украсено с тънки мустачки, които му придаваха стреснат изглед. С една дума, той беше един от тези млади хора, които стоят като пингвини пред сладкарниците и кината, за да чакат среброперестите женски рибки. Казваше се Филип. Работеше в стая номер двадесет. А го наричаха „хубави” заради големия му успех при жените. Но той беше единственият, който твърдеше това.

И тримата бяхме млади, и тримата бяхме регистратори и тримата имахме един общ враг – подначалника на отделението, наречен от нас „син парцал”. Синият парцал не ни обичаше, а ние го мразехме. Нашият шеф, архиварят Поталов, ни спохождаше рядко – колкото да ни докаже, че миризмата на чесън е по-силна от миризмата на ракията. Другите идваха по-рядко, ако не се смята и „морковчето”, една мила машинописка с червена коса, която навярно ме любеше. Иначе би ли ме тъпкала така ревностно със своите сладки и кейкове.

Пръв на работа идваше генералът и затваряше всички прозорци. После пристигаше Негово Кралство и ги разтваряше до един. И накрая беше вече крайно време да се яви и мойта личност, за да потуши избухналата кавга.

– Защо само ми се перчиш? – ругаеше Дибич. Не си ли виждаш мутрата? Като че ли те е хванала пипката…

– Пипката ходи по кокошките и по дураците като теб! – казваше уж спокойно кралят, но носът му войнствено почервеняваше.

– Трай пръжке, пръжке недопържена, храчка с храчка, магок! – пееше в речитатив генералът.

– Сотирчо! – зовеше ме за помощ кралят – Плюни, батенка, в устата на това говедо. Стига е мучало!

Най-после аз въдворявах тишината и всички сядахме по местата си. Но никой не бързаше да почне работа. Ако имаше моливи за острене, ние ги острехме дълго и педантично. Ако случайно хартията на прес-папието не беше скоро поумеквана – половин час отлиташе във вечността. През това време водехме дребни заядливи разговори.

– Стига си бръснал тази глава! – съветваше кралят – то мозъкът ти замръзва, а ти мислиш, че времето е студено. Пусни си косата, за да се стоплиш…

– По-добре – ти се острижи! – отвръщаше сърдито Дибич. – на теб поне няма какво да замръзва… През това време в стаята мимоходом се отбиваха разни люде, за да ни съобщят това-онова. В голямото семейство на учреждението се случваха различни нещица. Деловодителката Якимова я хванала мангафата. Просто не може да се търпи от нервност. То изворчето секнало, а тя мисли, че си загубила шапката… А Катето? Тази малка стажантка от фонда непременно ще стане щатна. Вече няколко пъти я виждали с инспектора Попов.

– Но Попов, майче ѝ е нещо роднина! – казвам аз неуверено.

– Гръм и молния! Дръж се, Сотирчо, за масата, да не изхвръкнеш през прозореца.

– Пък най-после Катето не е толкова лошо момиче… Защо да не стане щатна? – упорствувам аз.

– Аха! Хвърлила ти е вече едно оченце? Лапна ли въдицата, шаран такъв! Морковчето май ще остане на сухо.

И новата клюка тръгна да обикаля етажите и стаите. В резултат след половин час при мен пристига Морковчето, гледа ме тъжно със своите прекрасни, светли очи, гали ме с поглед, мърка жалостиво, тъпче ме със сладки и кейкове.

После постепенно разговорите спират, никой не идва да ни каже някоя клюка. На масите ни има вече цели купища писма и преписки. Ние превиваме гръб и трудолюбиво скърцаме с перата. Очите ни сякаш ще се излеят върху тефтерите от напрегнато внимание. Филип XX Хубави работи с такова изражение, сякаш подписва смъртни присъди. Генералът е късоглед и сякаш пише с мустаците си. А аз се трудя неуморно с прехапан език и посинял от мастило нос.

Към четири часа работата е свършена. Ние пак почваме своите разговори. Любимецът на жените, красивият испански крал, ни говори за своите любовни подвизи и за многобройните дами на сърдцето си.

– Снощи се запознах с едно момиче! – разказва той – Капчица!… А едни очички – копае с тях, копае…

– Дръж ме да не падна! – мърмори иронично генералът. – Е, какво? Приказвахте ли?

– Разбира се… Тя ми каза…

– Знам какво ти е казала: махай ми се от очите, ти е казала, че ми разваляш панорамата…

– Говедо! Аз я плених, разбираш ли? С думи я плених… Знам какво да говоря с жените… Най-напред ѝ казах: „Госпожице, ѝ казах, вашето лице ми е страшно познато”. После през цялото време уж се мъча да си спомня къде съм я виждал. И най-накрая – а-а-а, досетих се! – „В Лувър, г-це, има една картина на Буше „Тоалетът на Венера”… Вие, значи, приличате на нея, на самата тази Венера!”

– Подлец! – казва поразен генералът.

Кралят непрекъснато говори за жени. И той говори с едно сластно упоение, което го зашеметява и прави да губи всякакво чувство за мярка. Устата му бълват имена на жени, части от женски тела, признание, вопли, грешни думи, сладостни крясъци.

Разбира се, ние почти нищо не вярвахме от приказките му. Но той ни вадеше доказателства, които ни смущаваха. В джобовете му често се търкаляха женски кърпички и ръкавици.

– Какви ли ще са тези жабешки уста, дето ще те целуват? – недоумяваше генералът – Тези жени са психопати…

– Всички жени са психопати! – отговаряше без да се обижда кралят.

Но ето, че един ден се случи нещо чудно, нещо непостижимо. В един решителен момент кралят загуби присъствието на духа, кралят загуби битката. Нещо повече – кралят загуби щастието си. И това всичко стана за няколко секунди.

Това стана в стаята. Кралят с непостижимо достойнство свали своя тежък балтон и го окачи на закачалката. После се досети нещо и бръкна в джоба да извади кърпичката си. В този миг от джоба му падна на земята едно женско червило!

Генералът нададе тържествующ крясък и грабна като ястреб малкото флаконче. Този победен вик реши битката. Кралят се смути ужасно, почервеня и почна да срича, задавен от вълнение:

– Аз… аз…

– Значи, с това червило си боядисваш ризата, подлец такъв! А пък лъжеш – целувчици и не знам що си! Ах, гадина!

– Но аз…

– Мълчи! Всичко разбрах.

Най-после кралят се съвзе.

– Снощи имах среща с една приятелка! – заяви той прегракнало – И червилото, знаете, остана в мен… Забрави го на масата, та рекох днес да ѝ го занеса…

Уви, беше вече много късно, за да го повярваме. Той беше загубил и битката и щастието си. От този ден устата му онемяха за любовните подвизи. Нещастният крал! Много по-добре беше за него да беше изгубил крак или ръка, отколкото правото да ни разказва мнимите си любовни приключения. За него смисълът на живота беше в любовните изживявания. Но той ги нямаше в действителност. Кралят изживяваше всичко в лъжите си, в които почти вярваше. И ето че той остана без живот… Да, да… Нима е живот да нямаш нито една от тези многобройни хубави жени, да ги нямаш в лъжите си?

Така Филип XX Хубави загуби титлата си под ударите на жестокия генерал.

Павел Вежинов (в-к „Литературни новини“ Варна, I година, 1 февруари 1942 г., 2 бр.)

Има още